Концерт „Мост между поколенията“ и прекрасното представяне на ВС „Графити“ като Back група и страхотните солисти Simeon Slavev и Ерик Михайлов и техният невероятен педагог госпожа Аделина Колева
МЯСТО салона на НЧ „Напредък – 1869” Горна Оряховица УСЛОВИЯ ЗА УЧАСТИЕ
КАТЕГОРИЯ
1. СОЛО – Времетраене до 2,30 мин за танц. 2. ДУЕТ, ТРИО – Времетраене до 2,30 мин. за танц 3. ГРУПА – от 4 до 8 танцьора. Имат право до 2 танца в стил . Времетраене до 3,30 минути за танц. 4. ФОРМАЦИЯ – над 9 танцьора. Имат право до 2 танца в стил. Времетраене до 4.00 минути за танц.
СТИЛ 1. КЛАСИЧЕСКИ БАЛЕТ 2. МОДЕРНО 3. ЛИРИКЪЛ 4. ДЖАЗ 5. ШОУ ДЕНС 6. АКРО ДЕНС 7. ХАРАКТЕРНИ ТАНЦИ
ВЪЗРАСТОВИ ГРУПИ I група – от 5 г. до 8 г. II група – от 9 г. до 11 г. III група – от 12 г. до 15г. IV група – над 16 г.
/70% от участниците в дадена възрастова група следва да отговарят на възрастовото ограничение. Всички участници трябва да носят документ, които доказва възрастта им в деня на конкурса./
ЖУРИ
1.Журито ще бъде съставено от независими специалисти в областта на балетното и сценично танцово изкуство. 2. Съдия не журира стил, в който участват негови възпитаници. 3.Решенията на журито са окончателни.
1.Техника на изпълнение 2. Хореография и композиция 3. Сценично присъствие
РЕГЛАМЕНТ НА КОНКУРСА
1. В конкурса могат да вземат участие възпитаници на читалища, детски градини, общински детски комплекси и школи, частни студия и танцови клубове. Изпълнение в категория „СОЛО” всеки колектив може да се яви с неограничен брой солисти във възрастова група и стил, но един и същи солист има право да играе максимум 2 сола в категория и стил, като се класира танцът с по-висок съдийски резултат. Колективите могат да участват във всеки танцов стил, като всеки участник заплаща отделна такса участие за всеки танц. При два танца от един и същ колектив в една и съща категория и стил се журират всички, но за разпределяне на купи и медали, се взема най-високо оцененото изпълнение. При несъответствие на една хореография в обявения стил, се намалява оценката в компонент „композиция“ или „техника“, при наличие на достатъчно конкурсно време, се премества в подходящия. 2. Площта на сцената за изява е с размери 12м/8м. 3. Музикалният файл в MP3 формат се изпраща заедно със заявката. Всички музикални файлове да бъдат надписани със заглавието на съответния танц и име на изпълнител. Нужно е да носите и резервни флаш памет или компакт диск. 4. Посочените в заявката танци не могат да бъдат сменяни по време на конкурса.
ТАКСА УЧАСТИЕ
● СОЛО – 30 лв. на танцьор на изпълнение ● ДУЕТ/ТРИО – 25 лв. на танцьор на изпълнение ● ГРУПА – 20 лв. на танцьор на изпълнение ● ФОРМЦИЯ – 15 лв. на танцьор на изпълнение
– по банковата сметка на читалището НЧ”НАПРЕДЪК-1869” Г. Оряховица BG76BPBI81701606287273 BIC – BPBIBGSF При Юробанк България АД с основание – име на състав и град, за участие в НТК „Танцова въртележка”
Фактури се издават само с предварителна заявка на konkursi.napredak_1869@abv.bg , с необходимите данни
Копие от платежното, заявка за участие и музикалните файлове изпращайте на е-mail: konkursi.napredak_1869@abv.bg
до 07.05.2024 г.
След крайния срок, заявки няма да се обработват.
НАГРАДЕН ФОНД:
Всички участници получават грамота за участие. Дипломи, купи и медали за първо, второ и трето място и специални награди. Награден фонд – предметни и парични награди в размер на 6000 лв.
ОБЩИ УСЛОВИЯ:
Организаторите си запазват правото на всякакъв вид документиране, излъчване, филмиране и разпространение на материала, без да заплащат права и обезщетения . Ръководителите на колективите носят отговорност за злополуки и контузии на изпълнителите на сцената . Разходите по пребиваване на колективите и придружаващите ги лица с пътни, дневни и нощувки са за сметка на участниците. Всеки ръководител носи отговорност за уреждането на авторските и сродни права в съответствие с действащата Нормативна уредба на РБългария, свързани с участието на колектива във фестивала. Организаторът не носи отговорност за загубени вещи и нанесени щети от участниците по време на мероприятието. Ръководителите на колективите носят отговорност за поведението на членовете на своите колективи по време на мероприятието.
ПРИМЕРНА ПРОГРАМА НА КОНКУРСА
31 МАЙ 2024 г.
• КЛАСИЧЕСКИ БАЛЕТ соло; дует/трио; група; формация от I-ва до IV- та възрастова група • ХАРАКТЕРНИ ТАНЦИ соло; дует/трио; група; формация от I-ва до IV- та възрастова група • НАГРАЖДАВАНЕ
01 ЮНИ 2024г.
• МОДЕРНО /modern/ соло; дует/трио; група; формация от I-ва до IV- та възрастова група • ЛИРИКЪЛ соло; дует/трио; група; формация от I-ва до IV- та възрастова група • ДЖАЗ соло; дует/трио; група; формация от I-ва до IV- та възрастова група • НАГРАЖДАВАНЕ • УОРКШОП с Денислав Иванов и Емона Георгиева
02 ЮНИ 2024г.
• ШОУ ДЕНС соло; дует/трио; група; формация от I-ва до IV- та възрастова група • АКРО ДЕНС соло; дует/трио; група; формация от I-ва до IV- та възрастова група • НАГРАЖДАВАНЕ
Организаторите си запазват правото на промяна в програмата, в зависимост от броя на заявените участници.
42 квоти за Световните танцови финали в Прага, Чехия спечели горнооряховският Балет „Калина“ към НЧ „Напредък 1869“. Безспорният успех бе постигнат на квалификационния кръг на DanceWorldCup за България, проведен на 6 и 7 април в Anglo-American School – София. „Калина“ се пребори за квотите при жестока конкуренция на танцьори от цялата страна, дошли с ясната цел победа.
Условието за квота е солистите да са се класирали в челната четворка, а при групите първите пет и всички да са събрали повече от 70 точки. За нивото на конкуренцията говори фактът, че в някои категории и класираните до 15-то място имат над 70 точки.
Балет „Калина“ се яви с 22 деца и се представи с 47 нови хореографии, дело на младите и талантливи хореографи Денислав Иванов, Емона Георгиева и Калина Кръстева. Груповите танци на най-малките балеринки “Nature is Speaking” и „Weatehr Girls“ в стиловете шоу денс и джаз са поставени от Миа Момъкова. Прекрасната хореография на Габриела Мерджанова в стил джаз е на Нанси Георгиева. За първи път в репертоара на балета има шопски народен танц, който е дело на Петър Петърчев – хореограф на Фолклорен ансамбъл „Сидер войвода“.
Поетична, музикална и танцова вечер организира за 70-та си годишнина Литературен клуб „Асен Разцветников”. В Художествена галерия „Недялко Каранешев” са дадоха среща много изкуства, за да поздравят поетите за техния празник.
Мажоретен състав „Българче” към ОУ „Иван Вазов”, Вокална група „Звездица” към СУ „Георги Измирлиев”, малки автори на приказки от СУ „Вичо Грънчаров” поздравиха със своето изкуство творците от Литературния клуб. За музикалните паузи между стиховете се погрижиха и група за руски песни към ПК „Филип Тотю” и група за обработен фолклор „Севдана” от Първомайци.
За своята 70-та годишнина клубът представя своя последен алманах – 18-ти поред, в който са включени 38 автори. Алманахът излезе миналата година и с благодарности бе припомнено, че бившият кмет инж. Добромир Добрев осигури финансирането. Прочетоха се много от стиховете в алманаха, но поетичната част започна със стихотворение на патрона Асен Разцветников, прочетено от ръководителя на клуба Галина Москова.Празникът не мина и без приветствия. Първа започна зам. кметът Петя Иванова, която пожела творческият плам никога да не угасва и да са много хората, които имат нужда от изкуството на поетите. Специален поздравителен адрес беше подготвило и ръководството на НЧ „Напредък 1869”, част от което е Литературният клуб. Всички членове на клуба получиха благодарствен диплом за принос и творческо развитие, както и юбилеен химикал. Връчи ги секретарят на читалището Ваня Недева с пожеланието за още много творби и юбилейни сборници.
„Професия поканен“ в изпълнение на Драматичния театър към НЧ „Съединение 1888“ в Драганово е големият победител в тазгодишното издание на Националния фестивал на аматьорските театри „Камъка“, проведен от 4 до 8 октомври в Горна Оряховица. Гран при театралите от Драганово спечелиха във II възрастова група – за артисти на над 20-годишна възраст, в категорията „Най-добър спектакъл“. Комедията по Луиджи Скарначи и Ренци Тарабузи е режисирана от Георги Василев и Кирил Ангелов.
Постановката донесе още награди за драгановските театрали. В категорията за поддържаща мъжка роля бе отличен Славчо Пенев за образа му на дядо Симоне. Първо място за главна мъжка роля спечели Евгени Бочков за превъплъщението му в Леонидо Ламана.
В I възрастова група Гран при за спектакъл отиде при „Службогонци“ на Театрално студио „Смехурко“ при Центъра за изкуства, култура и образование „София“ – филиал Банкя, с художествен ръководител Цвете Лазарова.
02.-profesia-pokanen-draganovo.jpg
Още няколко награди бяха присъдени на актьори от област Велико Търново. Във II възрастова група при поддържащите женски роли бяха отличени Мирела Михайлова за ролята й на леля Матилде от спектакъла „Третата дума“ на Театрална трупа „Жар“ при НЧ „Пламък 2016“ във Велико Търново и Пенка Парашкевова за Кукундерка от „Гълъбът“ на Театрална трупа „Парашкев Парашкевов“ при НЧ „Земеделец 1899“ – Козаревец. За Виктория от същия спектакъл на козаревските театрали трета награда за главна женска роля журито отсъди за Дарина Димитрова. За ролята на Пабло в „Третата дума“ Мирослав Георгиев спечели втора награда за главна мъжка роля. Трупа „Жар“ взе и първа награда за най-добра театрална трупа на фестивала във II възрастова група. При по-малките това отличие е за „Смехуранчета“ при НЧ „Дядо Стойно 1927“ – Поповци.
14 постановки – 8 в I и 6 във II група, участваха в Националния фестивал на аматьорски театри „Камъка”, който тази година записа четвъртото си издание. Фестивалът бе организиран от читалище „Напредък – 1869” със съдействието на Община Горна Оряховица. Инициатор е Младежки театър „Алтернатива” с ръководител Симеон Христов. В конкурсната надпревара се включиха спектакли на театрални състави от шест области – София, Добрич, Стара Загора, Пазарджик, Габрово, Велико Търново.
Изпълненията на над 200 любители – театрали бяха оценявани от тричленно жури с председател актьорът Веселин Плачков и членове Иван Евстатиев – актьор и бивш директор на МДТ „Константин Кисимов“ във Велико Търново и Иван Великов – дългогодишен актьор и организатор художествена самодейност в Младежки театър – Горна Оряховица.
Предстои да изпратим наградите – статуетки, дипломи и парични награди Гран при „Камъка”, специалната награда на председателя на Народно читалище „Напредък-1869″ Горна Оряховица, специалната награда на Младежки театър „Алтернатива” – горнооряховски суджук, осигурен от фирма „БОБИ” – Горна Оряховица, както и много други награди за спектакъл, за главна женска и главна мъжка роля, поддържаща женска и поддържаща мъжка роля. Благодарим на всички участници. Благодарим на журиращата комисия. Благодарим на спонсорите. Огромно благодарим на публиката! Довиждане и до нови срещи на сцената на Народно читалище „Напредък-1869” в Горна Оряховица, посочват организаторите.
Успешно приключи Четвъртото издание на Националния конкурс „Асен Разцветников“ на тема „ С пламъка на родолюбието” с подтема: Подтема на конкурса: „150 години по пътя към безсмъртието на Васил Левски”
Надпреварата за поезия и проза е организирана от Община Горна Оряховица, НЧ „Напредък 1869“ и Литературен клуб „Асен Разцветников“. Срокът за участие в първия етап на конкурса бе от 2 март до 30 юни 2023
115 творби се състезават във IV-тото издание на Националния конкурс „Асен Разцветников“ на тема „ С пламъка на родолюбието”,Подтема на конкурса: „150 години по пътя към безсмъртието на Васил Левски”
ШЕСТ членната журираща комисия е в състав – председател Станка Бонева от гр. Варна. По образование е филолог и философ. Пише от 2003 г. Получила е награди от множество национални и международни литературни конкурси. Станка Бонева е носител на Националната награда за поезия „Николай Искъров”, Свищов (2012) и е един от призьорите на Международната литературна награда «Наджи Нааман 2017» (Бейрут, Ливан).
Член е на редакционната колегия на вестник «КИЛ. Култура, изкуство, литература»
Книги: „Червилото на Пегас“ (в съавторство), „Издателско ателие Аб”, София, 2007; „Оттатък-АнGел“ (в съавторство), изд. „Макрос”, Пловдив, 2009; „Засей ми море“, изд. „Фабер“, Велико Търново, (2012 и 2015 г). Предстои издаването на двуезична книга.
Членове :
Ели Видева от гр. Хасково. Председател на Клуба на дейците на културата в гр. Хасково. Дълги години е една от основните движещи сили на конкурса за дебютна книга „Южна пролет“.
Автор на пет книги – „Огън под дъжда“ (1992), „Дом“ (1997), „Версия живот“ (2000), „Небесен конник“ (2003) и „Думи за нататък“ (2005).
Член на Съюза на българските писатели.
Цвета Нинкова е родена през 1965 г. в град Видин.. Завършила е „Българска филология“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Живее в София. Работила е като коректор отначало в БТА, в. „Пари“, в.“ Труд“и Издателства: ЕНТУСИАСТ, АПОСТРОФ , МИЛЕНИУМ .В момента работи в“ Държавен вестник“ . Пише поезия и проза.
Миролюб Влахов от гр. Велико Търново
Над двадесет години е бил редактор и сътрудник в различни издания, сред които вестниците „Борба”, „Наука и труд”, „Народен глас”, Народен зов” и др. Бил е главен редактор на ефирно радио „Велико Търново”, на „Народен зов” и издател на в. „Впрочем”. Публикувал е свои разкази в различни издания, сред които алманах „Янтра”, „Светлик”, „Пролет”, “Литературен глас”, „Литернет” ,”Книголюбие”, сп. „Пламък”, алманасите „Културна палитра”, „Света гора” и др. Бил е член на МХТИ и на СБЖ. Автор е на сборника с разкази „Непозната с розов билет” (2012), на „Време за отсяване” (2012, 2013) – етюди, случки, размисли, есета, както и на сборника с разкази „Някой зад прозореца” (2013). През 2014 излезе новият му сборник с разкази „Вечеря за пекинез”. Заедно със съмишленици администрира сайта razkazvachite.com.
Светлана Гъркова – главен библиотекар в Общинска библиотека Горна Оряховица
и Атанас Петров – председател на НЧ „Напредък- 1869” Горна Оряховица.
До края на месец септември 2023 г. журиращата комисия оцени сътвореното от 115 участника от страната и чужбина.
Най-много творби има в трета възрастова група – над 18 г. В нея са подадени 53 стихотворения и 15 разказа и есета.
Активни са и младите хора между 14 и 19 г., включили се със 16 произведения в немерена реч и 12 поетични творби.
10 стихотворения и 9 прозаични творби са изпратени от най- малките участници от първа възрастова група – 11-14 г.
Организаторите са предвидили награди за първо, второ и трето място, както и поощрителни награди във всяка възрастова група в двата раздела.
Диплом и предметна награда /картина или ваучер от книжарници „Хеликон” /получават 25 творци, 14 от които са поети.
Вижте протокола
Честити награди, творци!Благодарим Ви!
ОБЩИНА ГОРНА ОРЯХОВИЦА
НАРОДНО ЧИТАЛИЩЕ „НАПРЕДЪК – 1869” ГОРНА ОРЯХОВИЦА
Литературен клуб „Асен Разцветников” при НЧ”Напредък – 1869”
ПРОТОКОЛ
ЧЕТВЪРТИ НАЦИОНАЛЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС
„АСЕН РАЗЦВЕТНИКОВ”
за поезия и проза
Тема на конкурса:„С пламъка на родолюбието”
Подтема на конкурса: „150 години по пътя към безсмъртието на Васил Левски”
ВЪЗРАСТОВИ ГРУПИ:
Първа възрастова група – от 11 до 14 години /5-8 клас/
Втора възрастова група – от 15 до 19 години /9-12 клас/
Трета възрастова група – над 19 години
Жури в състав:
1. Станка Бонева 2. Ели Видева 3. Миролюб Влахов 4. Цвета Нинкова 5. Светлана Гъркова 6. Атанас Петров
ПОЕЗИЯ
I-вавъзрастова група:
Първо място:
НЕ СЕ ПРИСЪЖДА
Второ място:
Стихотворение „С ЛЕВСКИ В СЪРЦЕТО”
Елена Емилова Георгиева, 14 г.
с. Равда, общ. Несебър, обл. Бургас
С ЛЕВСКИ В СЪРЦЕТО
От мъничка, Апостоле, за тебе зная аз и стиховете казвам с изправена глава, осъдиха те бързо теб, ти всяваше им страх, с бесилото дариха те със вечна свобода! А видя ли, Апостоле, аз твоите очи – те бурни са, приличат ми на морските вълни, делата си показа ти с изпъчени гърди и лъвски се нахвърли за нашите съдби! В сърцето си аз свидно съм те скрила от света, че друг е той, Апостоле, различен е сега, а няма те да викнеш пак с изправена снага: „Народе???? Събуди се! Имаш си деца!” Лъвици са ни майките – те бранят ни сега и смело се изправят пред злото по света, а вечер ни разказват те за твоите дела, да помним ний, Апостоле, какво ни завеща! Пред чуждото покорно да не свеждаме глава, а трябва да помислим и за своите деца, на думи да не вярваме, да гледаме дела, сърцата си да пълним с любов и доброта!
Трето място:
Стихотворение „ ЛЕВСКИ”
Биляна Красимирова Стойкова, 14 г.
Пето средно училище ,,П.Р.Славейков“
град Перник
ЛЕВСКИ
Левски – връх недостижим! Учим, помним делото ти свято, по пътя ти вървим. Трудно е …, времената са различни. Сила трябва, за да издържим. Вяра трябва, за да продължим. Светиш ти като звезда по пътя ни към независимостта. Левски – връх недостижим! Поклон отдаваме пред теб и искрен е нашият обет: ,,Ще носим името ти във сърцата! Ще пазим делото ти във душата!“
II-ра възрастова група:
Първо място
Стихотворение „СПОМЕН ЗА ЛЕВСКИ”
Бойка Албенова Иванова 17 г.
6-то СУ “Св.Св.Кирил и Методий”
гр. Перник
СПОМЕН ЗА ЛЕВСКИ
Апостоле, с мисълта за тебе осъмва този февруарски ден… Пред паметника ти поднася цвете народът ни – притихнал и смутен… В сърцето си България понесъл, душа и ум на нея посвети. Пожертва младост, роден дом, семейство, Отечеството мило да спасиш. Колко нощи са минали в бдение, тежки размисли, болка, тревога… За народа ни бил си утеха, като под робството изнемогва… Към братство неуморно призоваващ, разтърси всяка българска душа… За враговете си невидим стана, издигна в идол нашата свобода. На бесилото загина достойно и не те пречупи врага… За делата ти – честни и стойностни, ще говорим пред нашите деца. И дирята велика си остана и спомена за светлата душа… Остана незарастващата рана за Дякона на нашата свобода… Днес гледам с възхищение портрета – излъчват сила светлите очи. Във взора ясносин, изпълнен със смелост, сърцето на България тупти!
Второ място
Стихотворение „ДЯКОНЪТ”
Виктория Пламенова Недялкова, 17 г.
СУ „М. Райкович“ -гр. Дряново
ДЯКОНЪТ
Защо, ти плачеш, Дяконе, кажи ми? За нас ли рониш своите сълзи? И мене, като теб, боли ме, за нашата страна във тези дни. Сърцето ти е знам непримиримо, дори да си далече веч от нас, то бие пак, сърцето ти ранимо, ще бие, до последния ни час. Аз зная, Дяконе, боли те… И мен боли ме днес, за теб, че виждаш как пилеем дните и се погубваме сами, във хаос. Прости ни, Дяконе, за всичко, прости, че ти за нас живя, а ний не оценихме нищо, дори, че ти за нас умря. Плачи ти, Дяконе за нази, загубени сме ний, без теб, и няма вече кой да ни опази, България след теб осиротя.
Трето място
Стихотворение „ЛЕВСКИ – ЛЪВСКИ”
Касандра Пламенова Недялкова -17г
СУ „М. Райкович“ -гр. Дряново
ЛЕВСКИ – ЛЪВСКИ
Левски! Това си ти! Бесилото стърчи и гарван грачи! Лъвски! В сърцето ми си ти, не се страхуваш ни от смърт, ни от палачи. Левски – ти идол си за мен! Аз искам като теб да бъда! Безстрашна, с поглед устремен, а свободата да е моята присъда. Левски! Друг няма като теб! за мен единствен си, но зная, че подвигът ти Лъвски, ще живее вечно в мен, защото искам като теб да бъда!
Поощрителна награда
Стихотворение „ДЯКОНЪТ”
Виктория Даниелова Дойкова, 16 г.
гр. Горна Оряховица
ДЯКОНЪТ
Кой е тоз чудак, обходил цялата наша родина с мисия едничка и само една – България! – свободна да бъде тя! Кой е тъй смел и храбър на турците – зловещи и кръвожадни, да покаже, че с българите нямат равни? Това е той – Васил Дякон-Левски с чисто сърце и с душа една, дал себе си на каузата Свобода. Единствен, непоколебим, неповторим като ястреб към своята плячка коварна живота си жертвал за мисия славна. Сърцето му вечно ще бие – ще бие! Във всяка българска душа с плам, Левски ще бъде спомен необуздан. Поклон, Апостоле! Народът ти завинаги ще помни делото на Васил Левски Вековни!
Декласирани творби:
Творби, надвишаващи 28 стиха :
Стихотворение. „С пламъка на родолюбието“ от Джемиле Медар,15 г.,с. Юруково;
Стихотворение „Мила моя родино” от Касандра Пламенова Недялкова,16 г., гр. Дряново
Стихотворение „С пламъка на родолюбието” от Анелия Герганова Георгиева,17 г., гр.Пазарджик
III– тавъзрастова група:
Първо място
Стихотворение „КОСИТЕ НА ЛЕВСКИ “
Диана Славчева Фъртунова
гр. Бургас
КОСИТЕ НА ЛЕВСКИ
Рус кичур от коса във стъкленица – това остана, Дяконе, от теб. Как кътаха я майка и сестрица най-святата реликва дни наред! Косите ти, Апостоле, що жертва, когато расото реши да съблечеш и на отечеството даде клетва да го спасиш от гнет или умреш. Стоя пред тях и сякаш тебе галя, а ти пред мен заставаш като жив. Очите ти пак вечен огън палят и пак кураж ни даваш мълчалив. Рус кичур – малка огнена светиня, едни нетленни мощи на светец. За днешните потомци милостиня – вместо пред гроб, пред тях да палят свещ.
Първо място
Стихотворение „ДУМИ КЪМ АПОСТОЛА”
Людмил Лефтеров Симеонов
гр. Свищов
ДУМИ КЪМ АПОСТОЛА
И пак ни питат твоите очи, по детски чисти и по мъжки строги, умеем ли добре да различим Човека от пълзящите двуноги? Изричаме ли истината с глас или пред нея сме бездушно-неми? Обичаме ли, мразим ли със страст? Тече ли гъста кръв във наште вени? Готови ли сме да се заловим за тежкото хоро, ако потрябва? Защо все тъй в душите си таим и хулна реч, и блясъка на брадва? …И се смаляваме пред твоя ръст, и си оставаш ти все тъй огромен! Но щом се раждаме на тази пръст, не можеш ти да бъдеш само спомен!
Второ място
Стихотворение „ПИСМО НА ЛЕВСКИ ДО КОМИТИТЕ”
Валентин Зарков Ангелов
гр. Горна Оряховица
ПИСМО НА ЛЕВСКИ ДО КОМИТИТЕ
„Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме.“ Васил Левски Черни угари и вятър, огън в синорите жари, под звъна отчетлив, кратък вият пламнали пожари. И възлизат на високо, пляскат в грохотните бури, взели детството на някой, а на други само туй ли? Вечери като разстрели, чакат сите да са мъртви. Без прошение и милост, днес и утре само кърви. Няма песни, вечеринки, само сватби поругани, от големи до мънинки все по тайните чукари. Все горят ни все дълбаят, семето ни дирят, брате, като псета от години все го душат и го лаят . Трудно с огън се изгаря туй що с огън е родило и със огън всяка мяра в таз земя е посадило. Няма връщане, аз зная! Цял народ за туй ужида. Днес пред Бог ще коленича и ще вдигна панахида за свободната ни вяра и за утрешния дъжд, не със кръв да ни удави, а с облаци от ръж, дето детството ни тича там под сенките на къра, дето всичко е кокиче и не чупи ни кътъра. Ей, тъй всеки ,брате, иска да не чупят му хатъра, да не ровят псета ядни и живота му да спъват. Дякона изчезна в мрака и свещите се разляха…
Второ място
стихотворение „ФЕВРУАРСКО”
Анка Георгиева Петкова
с. Григорево, общ. Елин Пелин, обл. Софийска
ФЕВРУАРСКО
“Народе????” Скръбно е, Дяконе… Студ владее простора… И вятърът плаче за оня славен герой, който песен изпя пред бесило злокобно и с риза бяла изправи се в сетния бой! И светло е, Дяконе… Ти си пример за ближен, положил душа пред народен олтар… И смълчава се вятърът… А народът приижда – и деца, колко много деца носят цвете за дар! Окриляваш, Апостоле! И премеряш душите ни – с делото – свято и чисто, и сетния стон… Няма друг като теб – тъй простичко, истински да говори на своя народ… мълчешком…
Трето място
Стихотворение „БЪЛГАРИЯ ”
Николай Петков Дялков
гр. Тополовград
БЪЛГАРИЯ
Тя пише се с една тъй малка дума, а сбира вкупом цялата вселена – с Марица, Арда, Дунав, Тунджа, Струма, с безкрайните си равнини зелени. България сме аз и ти, съседът, градчето под Сакар, гръбнак превило, на Тракия полето, слънчогледът, Балканът и Пирѝн – със снежно било. България… са кървите проляти в Копривщица, на Шипка, и край Плевен. На Райна тя е знамето развято. На Кочо от Батак е ножът гневен. България е болка… и надежда. И дълг, пред който цял народ сме равни, че в нас самият Левски се оглежда, когато във небето грачи гарван. България е още… шепа гордост. България е песен, стих и слава. И бликаща в сърдечните акорди, любов, която цял живот ни сгрява.
Трето място
Стихотворение” ПОСЛЕПИС”
Емилия Зъбова
гр. Пловдив
ПОСЛЕПИС
Не можех, а и как да мога да си почивам равнодушен. И в костите ми лумна огън от всичко туй, което слушам.
Не съм дошъл да диря сметка, нито в кошара да ви вкарвам… Видях бронирани жилетки, видях и мъст. Видях поквара…
Не съм Христос, че да възкръсна от оня свят. … И да ви служа. Сърцето ми за миг се пръсна. Торбата взех и го послушах.
С каквото мога да помагам тефтерчето нарамих днеска. Народе мой, от мен не бягай. … Забравихте ме. Аз съм Левски.
Трето място Стихотворение “ПОКЛОН, АПОСТОЛЕ”
Емилия Христова Инчева
гр. Пловдив
ПОКЛОН, АПОСТОЛЕ
Тишина край бесилото зъзне, вятърът люлее кърваво въже. Твоите ръце, с вериги вързани, откупват свободата на хиляди мъже. Далеч стоя от мястото, Василе, не помръдвам ни крачка натам. Стоя и се моля на Бога всесилен да отмие от лицата ни нашия срам за гроба ти – не знаем къде го затрихме, за страшните четири питанки в края, за делата достойни, що опозорихме, за онзи Юда, който те прати в безкрая. Гледам нагоре към бесилото страшно, там, гдето чернее злокобно небето, и виждам Апостол с калугерско расо, с очи синеоки, с идеал във сърцето. Прости ни, Левски, прости на народа, че не опазихме твойта република свята. Дано не гледаш нам нейде от гроба, че за няколко лева би те продала раята. “Студ, и камък, и дърво се пукат, гладни, а той сѐ весел и пее”. Дяконе, така за тебе разказвал е Ботев а примката в душите ни неспирно се люлее…
Поощрителна награда
Стихотворение „ВРЕМЕТО Е В НАС”
Мария Радкова Червенакова
гр.Бургас
ВРЕМЕТО Е В НАС
Ние можем да бъдем във времето, нека то да премине през всеки, като геройски дъх сетен от минало, да ни води през бъдни пътеки. Нека обгърне родното зрелище мъдрост да стеле в лъжовен печал в нашият ум превърнал се в тържище да си спомним, защо Той е умрял.
Декласирани творби:
Нарушена анонимност:
„Видение” на Росица Копукова, гр. София – публикувано на няколко места в интернет;
“Памет“ на Цветана Качерилска, гр.Троян.. Творбата е публикувана под заглавие „Българска участ“ във в-к. „Родово имение“, бр. 23 от 2007;
„Трябваш ни, апостоле“ на Нели Янчева, гр. Дългопол. Творбата е публикувана в социалните мрежи.
Творби, надвишаващи 28 стиха:
„Българийо, родино моя!” от Дария Пенева Първанова, гр.Свищов
„Апостоле, къде си?” от Стоянка Георгиева Караджова, с. Братаница
„Свещенното бесило” от Христо Николов Ганев,гр.Русе
„България” от Георги Атанасов Атанасов, гр. София
„Мечта за моята страна”- Денис Ружди , гр. Русе
ПРОЗА
I-вавъзрастова група
Първо място
Есе „РОДИНАТА“
Хелин Кешева, 14 г.
ЕГ „Христо Ботев“, гр. Кърджали
„Родината“
(Размисли на един тийнейджър)
От арабския никаб, през японското кимоно до българската носия – всяка една култура по света е уникална и красива по свой собствен начин. А всеки човек има място, което да нарече свой роден дом. То представя идентичността, показва възможни характеристики, цели, морални ценности и какво би било важно за индивида. В това се открива красотата на родината – природа, хора и култура.
Родното място допринася и играе важна роля в развитието на всеки като личност, изграждайки спомени, нрави, вярвания, морал… Имайки предвид това – заключението, което може да бъде направено е, че нито един човек, нито един индивид от осем милиардното население на света не би имал идентичност, ако нямаше отечество.
Смятам, че голяма част от човечеството не зачита важността на родния край и колко много всъщност един човек трябва да се гордее с него – да цени красотата, природата, хората и традициите на родината, защото когато някой се научи наистина да се възхищава на родното си място, той започва да вижда прелестта и величието във всичко. Всички детайли от традиционните дрехи, храна, отличителна природа, песни, танци, история… се набиват на очи, а всичко това донася позитивизъм и гордост на всеки, който е способен да ги оцени.
Но може ли един човек да не се гордее с родината си? Може ли той да не се възхищава на собствената си култура? Отговорът е „не“. Повечето от вас сигурно няма да се съгласят с това твърдение, но аз искрено вярвам, че пламъкът на родолюбието гори във всеки един от нас – където и да се намираме, колкото и недоволни от сегашното положение да сме, дори понякога да ни е срам да се наречем „българи“. Независимо колко недооценена е нечия родина, тя винаги е имала, има и ще има нейното собствено място в сърцето и спомените на всекиго.
Ако използваме нашата татковина България – нашата идентичност, за пример, ние като народ трябва да се гордеем с българската история, постижения, национални съкровища, великолепната ни природа и традиции. Трябва да погледнем в нашето минало и да се отнесем с почит към националните герои, които успяват дори в най-тъмните и трудни времена да съхранят родолюбието и да предадат идеала за свобода. Нека помним колко силен всъщност е българският народ. Точно това символизира лъвът на българския герб – силата и безстрашието.
Българските автори и герои са изразявали своята почит към родината чрез художествени творби, изкуство и действия, които до ден днешен са цитирани и уважавани от стотици българи, а дори и чужденци. Някои от тези цитати са:
„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира…“ – Христо Ботев
„Щем доказа необратимо, защо ние сме първите и най-старите жители в Европа…“ -Георги Раковски
„Аз съм се посветил на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв.“ – Васил Левски
Възхищението им към родината не спира дотук – през националната ни история има безброй битки и бунтове на хора, които не са се отказали от това, което им се полага, като боевете на връх Шипка са най-отличителни – боеве, в които българският народ взима участие и не се предава въпреки всичко. Именно заради тази непримиримост, ние имаме език, знаме, герб и най-вече татковина, наричана България. Следователно, не държавата прави хората, а хората правят държавата.
Всеки жител на планетата Земя има бащин дом и само това би било повод за гордост, защото всяка една държава има традиции, религия и история, които карат човека да погледне в бъдещето с надежда.
Второ място
есе „АЗ СЪМ ЛЕВСКИ”
Теодора Иванова Иванова, VI клас
СУ „М. Райкович“ – гр. Дряново
„АЗ СЪМ ЛЕВСКИ“
Аз съм Левски! Де да бях Левски, може би не бих се страхувала от днес, от вчера, от утре…от неизвестното…А може би аз наистина съм като Левски. Може би…
Животът ни, пречупен през призмата на съвремието, отново е като в робство. Живеем оковани с веригите на собствения си страх и подчиненост. Над нас тегне една нова тирания-политическа, икономическа, епидемиологична-погубваща ни бавно и постепенно.
Водим живот под карантина-привидно доброволна, но всъщност принудителна-уж за наше добро, а всъщност кой знае…
Паулу Коелю казва: „Карантина се нарича тогава, когато се ограничава движението /дори не излизането, а движението/ на болни хора… Когато ограничаваш здрави хора се нарича тирания“.
А ние? Ние се явяваме жертви на собствената си смиреност и подчиненост. Защо? Кой всъщност е тиранина и каква е неговата цел? Дали тиранинът е болестта или властта? Догадки. Но който и да е той, защо ние се предаваме, защо униваме и губим надежда?! Не бива, не трябва.
Както се пее в Песента за доброто на Недялко Йорданов – „Защото макар да е жилаво злото, в човека все пак побеждава доброто.“ И в песента му за надеждата „…кажи си това не е края…“-надежда винаги има и винаги побеждава доброто. Нищо не свършва. Дори най-мрачната нощ е обречена на изгрева и утре отново слънцето ще изгрее, защото няма сила на света, която да може да го спре. Не и в този живот.
Най-голямата грешка, която един човек може да допусне е да се предаде. Да се предаде пред собственото си безсилие, пред мерките, правилата, глобите, но най-вече пред страха. Страхът е унищожителен, той убива с по-яростна сила дори от Короната-болестта на века, която се появи във Вселената, незнайно от къде и защо. Така и ще си отиде, както е дошла.
Аз съм като Левски и вярвам, че всичко ще отмине, защото всичко минава, рано или късно и, знам, че в крайна сметка светът ще стане с една идея по-добър. Ще оцелеем и сега, както сме го правили винаги. Ние-българите, сме преживели какво ли не, нито петвековното робство е отнело свободата ни, нито чумата ни е унищожила като нация, та една корона ли ще го стори?! Не!
По-скоро това е едно изпитание за самите нас.
Сега е моментът да се замислим колко сме добри, колко сме сплотени, колко сме задружни. И дали е достатъчно. Време е ние самите да предадем предателя, преди той да го е сторил. Предател не ни е нужен. Нужни са ни само верни, добри, бедни люде, но с богати сърца. Нужни са ни повече хора като Левски-революционери-борбени личности, които да бъдат нашите доброволци в днешната пандемия, с чиято помощ да превъзмогнем болестта, да преодолеем кризата и да възвърнем на хората човечността, за която сякаш забравиха. Може би ни е нужна и една революция, политическа, икономична, социална. Може би тя ще е нашето спасение – лъч светлина, с която да си върнем правото на свобода, което ни отнеха. Една промяна, която да ни изведе на брега. Но преди това трябва първо да изплуваме, да излезем на повърхността, да вдишаме глътка въздух, въздух, който също ни бе отнет, въздух, който днес се превърна в забранения плод от райската градина. И най-вече-вяра. Нужно ни е да вярваме, че всичко ще бъде наред, че всичко ще се оправи и приказката ще свърши с щастлив край. Че ние ще извоюваме обратно правата си, ще се изтръгнем от оковите на властта и ще си върнем свободата, ще хвърлим Короната през телта, както Левски е постъпил с цървулите си и ще избягаме от тази коварна болест и от страха, от тиранията и примиреността и от робското си подчинение на властта, граничещо с боязън, с екзистенциален страх от неизвестното и от така щедро обещаваната смърт.
Аз знам, че заедно ще успеем, ще надвием врага, ще се изправим срещу него и ще го победим! Независимо коя маска е покрила лицето му-тя рано или късно ще падне и ще ни разкрие истинската същност на врага и неговото слабо място. И отново ние ще победим защото не сме сами, защото един герой все още е жив и ще ни помогне да се спасим, той е тук, сред нас и тупти в сърцата ни.
Левски-това съм аз!
Трето място
есе „БЪЛГАРЧЕ” –
Милла Рачева – 13г.
ОДК “Св. Иван Рилски”
Гр. Казанлък
БЪЛГАРЧЕ
Дядо ми разказа нещо, което се случило преди двадесет години, но въпреки това, аз открих част от него и днес, в моето ежедневие на седмокласник.
Днес светът е динамичен и така да се каже, интернационален. Всеки човек е свободен да пътува от една страна в друга, без ограничения. Всеки може да избира своя дом, дори той да не е в родната му страна. Като цяло в моето детство се случва да се запознавам често с много деца, които не са българи. Знам, че това не пречи, те да са ми приятели. Имам съученици, които са с друга религия и други обичаи. Разбираме се чудесно, въпреки, че може да са с по-тъмен цвят на кожа или пък, понякога, да говорят език, различен от моя роден.
Когато дядо е бил малък, също е имал съученици, които не са били българи. Разказа ми, че е имал приятел турче, което е било много възпитано и се е обличало много стегнато за времето си. Казвало се е Манди. Те са били приятели. Но другите деца от класа му, се дразнели от Манди и го избягвали. Никой освен дядо и още едно момче на разговаряли с него. Манди бил син на чорбаджия от Одрин.
Дядо ми разказа, че веднъж учителката поставила задачи на целия клас. Трябвало да научат рецитал и да го представят пред родителите и другите класове от училището. Всеки имал по едно стихче да каже. Рзбира се и Манди е трябвало да каже стихче. Неговото стихотворение, представете си, е било „Аз съм българче”. Избухнал спор за това стихотворение, дали точно Манди трябва да го казва. Е, все пак накрая се решило той и още едно момче да казват това стихотворение. И така, дошъл деня на рецитала. Всеки бил развълнуван, че ще го гледат толкова много хора. Манди, както винаги, е бил спретнат и много чист. Дядо ми, му се е възхищавал много. Манди излязъл и малко притеснен, със слаб гласец започнал да рецитира. Сред родителите се надигнал неодобрителен шепот, който още повече смутил момчето. Дядо казва, че е видял майката и бащата на Манди да стоят засрамени настрана от другите родители. Но, към средата на стихотворението, Манди събрал сили с такъв плам и ентусиазъм завършил последния куплет, че всички неволно започнали да му ръкопляскат. Цялото училище било възхитено, а родителите на турчето, разцелували радостни своя син.
Дошъл редът на момчето, което било българче. Ризата му била разгащена, яката зацапана, целия бил потен от това, че цял час е тичал, преди да дойде за рецитала. Изправил се и толкова го досрамяло, че ни думичка не обелило. Родителите на българчето били нахални и злобни и изобщо не се засрамили. Те гледали всички други в очите. Не били като родителите на Манди.
Когато свърши разказа, наистина се замислих сериозно върху онова, което се е случило тогава. И наистина сякаш очите ми станаха една идея по-зорки.
Скоро случаите, които наподобяват този зачестиха. Повечето от децата на моята възраст се отнасят с пренебрежение към своите чуждестранни връстници. Сякаш не осъзнават, че по този начин се отдалечават и от Бог. Знам, че не всеки е длъжен да бъде приятел с тези, които са му „чужди”. Все пак живеем с свободен свят, свободни сме да избираме, но според мен, никой не би бил с по-голямо сърце, по-българско, от този, който е добър, отзивчив и помага, когато има нужда.
Аз съм българче и искам, всеки който е в моята страна, сред буйните гори и високите скалисти планини, всеки, който диша от свежия въздух в полята и мие ръцете си в бистрите планински езера, който се взира в синьото небе, българско, да се чувства българин. Все пак защо са ни социалните мрежи, защо са всичките философски книги, които ни учат как да живеем пълноценно, когато ние пренебрегваме най-жизнените и важни човешки ценности – любовта и общуването.
Благодаря!
II-ра възрастова група:
Първо място
разказ „ИЗБЕРИ БЪЛГАРИЯ”
Йоан Иванов 18г
ОДК “Св. Иван Рилски” Гр. Казанлък
ИЗБЕРИ БЪЛГАРИЯ
Иван стъпи на Гърбавия мост задъхан. Сълзите капеха от очите му. Наведе се над сивата вода, която бързаше под краката му. Свали раницата от гърба си, извади партитурите, които бяха прилежно сгънати в светлосиня папка и ги изхвърли през перилата на моста. Проследи ги с поглед, преди да изчезнат от погледа му зад бълбукащия водопад. Закопча ципа на раницата си и тръгна.
Иван вървеше по тротоара към блокът, който се виждаше в далечината. Стъпваше по същите счупени и извадени плочки, виждаше все едни и същи стари, отрудени лица, които се взираха намръщено в него. В съзнанието му кънтяха все едни и същи думи „Разсипаха я тая държава!“; „Няма бъдеще тука!“ Страхуваше се, че един ден ще се превърне в едно от всичките тези сбръчкани лица, загубили надежда и желание за живот.
Спря се до старата червена лавка в края на кварталния пазар. Мислеше да си купи една от онези страшно лютиви дъвки, но в край на сметка се отказа. Продължи да върви към входа, когато видя възрастна жена, която носеше две найлонови торби. Бяха увиснали почти до земята и кокалестите й ръце едва ги придържаха.
Иван предложи да й помогне и двамата тръгнаха заедно.
Жената живеела в последния вход. Тя се учуди, че до сега не са се засичали, но Иван я беше виждал преди. Внучката й учеше с него до пети клас в основното училище. След няколко минути стигнаха до входа на старицата. Иван я изчака да отключи и постави чантите на земята.
-Да си жив и здрав, моето момче! Слава богу, че все още се намират момчета като тебе, че тая държава я разсипаха – жената вдигна торбите от земята – Ти, знайш ли, колко ми е пенсията? А? – Иван не отговори – Сто и двайсет лева и седемдесет и седем стотинки, моето момче. Двайсет години съм работила за тия хрантутници, а сега получавам едно нищо. Махай се от тая мизерия докато ти е време, момче, че после ще трябва да се оправяш сам – жената затвори вратата.
Иван се прибра в тихия апартамент и някак му стана още по зле. Часовникът мрачно тиктакаше, слънцето продължаваше едва, едва да свети през прозореца. Погледна навън към сивите блокове, които се извисяваха навсякъде. Тогава видя дребна фигура на поляната зад блока. Беше момиче, което от време на време засичаше на излизане за училище или когато се прибираше. Не знаеше името й. Не беше и такава красавица. Сега тя вървеше по поляната и от време на време се навеждаше. Събираше боклуците, които хората редовно хвърляха през терасите си. Прииска му се да й каже, че това което прави е напълно безполезно. Хората щяха да продължат да хвърлят боклуците си през балконите и тази поляна нямаше да остане чиста за дълго. След малко тя изчезна от погледа му. Иван въздъхна.
На вечеря майка му го пита как е минал конкурса. Иван премълча, че е избягал като страхливец. Изведнъж изгуби апетит. Чувстваше се зле. Не смееше да изрече на глас, че тази сутрин с музиката. Може би завинаги.
-Имаш работа за утре – баща му остави голяма найлонова торба на масата – Трябва да ги разнесеш до обяд. После ще дойдеш при мен аз ще ти дам парите. Новата ти съботна работа.
-Да разнасям вестници? – Иван погледна торбата на масата.
-Ще се учиш да работиш – баща му го потупа по рамото и се усмихна.
-Утре е 3ти март! Няма начин! – момчето скръсти ръце пред гърдите си.
-Няма не искам. В тва скапано училище ви учат само как да кръшкате. Всичко се изкарва с труд, моето момче и на това се възпитава от рано. Понякога се налага да работим и по време на празници. Свиквай още от сега та после да ти е по-леко – баща му остави чинията в мивката излезе от стаята.
-Ей, Ванка! – Пламен се приближи от към гумаджийницата – На къде така бе, брат ми?
-На работа съм. Трябва да раздам тия листовки до обяд.
-Аз така и така, няма какво да правя, дай да дойда с теб! Какво ще кажеш?
Иван сви рамене и двамата продължиха.
След един час разнасяне торбата беше на половина празна. Двамата вървяха към следващия блок. Пламен предложи да вземат нещо за ядене и да седнат някъде.
След няколко минути ядяха сандвичи и подритваха смачкана опаковка от кисело мляко.
-Нямам търпение да се махна от тая дупка! – каза Пламен между два залъка.
-Къде ще ходиш? – Иван той се обърна към него и му ритна кофичката от кисело мляко.
-Навсякъде другаде, но не и тук. Тук не се живее – той ритна опаковката и отново отхапа от сандвича – Ти? Тук ли ще оставаш?
-Не знам – искаше му се да избяга. Искаше му се да зареже всичко и да се махне, но нещо в него не му позволяваше да изрече това на глас. Днес беше специален ден. Празник на неговата родина, България. А той се срамуваше да бъде част от нея.
Свършиха с храната и тръгнаха към последния блок.
-Абе я гледай! – Пламен се наведе и вдигна черен маркер – Дали пише?
Той бръкна в торбата и извади една листовка, след което разписа маркера на нея.
-Ха, имам идея! – Пламен пусна листовката в първата пощенска кутия, привлякла погледа му. Бръкна в торбата за още една – Гледай сега!
Нарисува голям полов член, след което я сгъна и я пусна в съседната пощенска кутия. На Иван му стана забавно.
-Представи си, какво ще си каже чичката! – двамата се засмяха и продължиха да рисуват по листовките и да ги пускат в пощенските кутии на хората.
Когато стигнаха до последния вход всичко, което трябваше да бъде дадено беше изрисувано с всякакви цветущи послания и рисунки.
Нека й сега на държавата, помисли си Иван. Тя си е скапана и без това.
По-късно някой се обади на Пламен и той трябваше да тръгва. Иван продължи сам към вкъщи. Когато мина покрай вратата на първия вход, нечия ръка го грабна за яката и го завлече вътре.
-Ей, ти! Малък келеш! Какво си направил, бе! – когато очите на Иван привикнаха със сумрака, успя да различи листовката, която бяха пуснали първа. Някакъв старец я размахваше бесен пред лицето му – Сега идваш с мене!
Преди Иван да се усети, старецът стегна хватката си и го завлече по стълбите до първия етаж. Вратата се хлопна зад тях.
Апартаментът миришеше на хубаво за разлика от повече старчески апартаменти, в които Иван беше влизал.
-Пред мене, в онази стая! – Иван започваше да се тревожи. Лесно би надвил този старец, ако се стигнеше до нещо по-сериозно, но нямаше желание да наранява бедния човек. Пък и той си беше виновен.
-Седни там – старецът му посочи стар изтъркан фотьойл в ъгъла до печка на дърва – Как се казваш? – Иван се представи – Аз съм Георги. Нещо ще пиеш ли? Голямо момче си, как няма да пиеш – извади две чаши и сипа по малко ликьор във всяка една – А сега, кажи ми, що направи тая гадост? Не помисли ли, че на човек като мен може да не му е приятно да види точно това? – той извади листовката от джоба на панталона си и му я подаде. Иван не я погледна – А? Защо?
Иван вдигна рамене.
-Дечурлига – Георги въздъхна и се изправи – Не знаете какво е отговорност! Кой клас си? – обърна се към Иван.
-Десети – Иван гледаше пръстите на краката си.
-Че ти си цял мъж, бе! Да правиш такива неща и то на празник като този… – старецът се приближи до фотьойла, на който стоеше Иван – Моят племенник приличаше на теб като ученик. Косата, очите… И той беше беладжия обаче имаше и талант. Искаше да стане боксьор. Искаше да се бие за световната титла. Тренираше здраво, не се отказваше – Георги вдигна пръст във въздуха – Може би аз бях единствения човек, който го подкрепяше.
-Защо? – Иван вдигна поглед.
-Исках да успее. Да докаже на всички онези глупаци, включително и родителите му, които обвиняваха страната за своите неуспехи. За това, че когато е трябвало да се трудят за мечтите си, те са стояли и са гледали живота как минава покрай тях – Георги отпи от ликьора и се върна на мястото си – Запомни от мен едно, моето момче. Това, как гледаме на живота е единствено наш избор. Дали ще чакаме да се случи чудо или ще направим всичко възможно да бъдем щастливи с това което имаме, там където сме, е наш избор.
-Какво стана с племенника ви? – Иван отпи за пръв път от чашата. Парливия вкус на напитката подразни гърлото му.
-Провали се – Георги се втренчи в земята – Тръгна след лоши хора, които го подведоха. Мислеше, че има пряк път до успеха. И пак държавата беше виновна. Нашата родина.
-Съжалявам! – Иван си спомни за прослушването и за това, че се зарече никога повече да не свири. Сърцето му се сви.
-Няма какво да съжаляваш. Той направи своя избор. Време е ти да направиш своя – Георги гледаше право в Иван, който някак успя да устои на погледа му.
-Съжалявам за листовката! – Иван я взе и я смачка, след което я напъха в джоба си.
-Не ти се сърдя – Георги се усмихна приятелски – Ако има нещо, което съм научил в този живот, Иване, е че светът се променя от примера, който даваме, а не от нашето мнение. Честит празник…
Иван излезе от входа. Първото нещо, което направи беше да махне всички листовки, които успя да стигне през процепите на пощенските кутии. И някак си се почувства по-добре. Сивите жилищни блокове не стърчаха толкова потискащо, улиците не бяха толкова мръсни и слънцето започваше да сгрява ръцете и лицето. Може би искаше да посвири. За пръв път в деня усети, че е празник.
Преди да мине зад блока се спря. Видя същото момиче, което събираше боклуците на хората. То упорито вървеше по поляната. От време на време се навеждаше и пускаше отпадъците в найлонов чувал. Иван се поколеба за момент.
-Искаш ли да ти помогна? – Иван се приближи.
Тя се усмихна.
Второ място
Разказ „ДНЕВНИКЪТ НА ТАВАНА”
Алекс Юриев Иванов,15 г.
Пето средно училище ,,П.Р.Славейков“
Гр. Перник
ДНЕВНИКЪТ НА ТАВАНА
Дядо ми почина преди около две години. С баща ми дълго отлагахме разчистването на старата му къща, защото без присъствието на дядо тя беше празна и пуста. Днес станахме рано и потеглихме към село Габарево. Пътуването беше дълго и уморително. Някъде около обед пристигнахме в селото. Нашата къща се намираше на самия му край, близо до боровата гора. Баща ми спря колата пред някогашната порта, пред която преди все ни чакаше и посрещаше моят дядо. Днес за съжаление не беше така. Нямаше и помен от веселият старец. Посрещна ни ръждясалата вратничка и двор обрасъл с различни бурени и трева, които на места достигаха два метра. Баща ми предвидливо беше взел моторна косачка и за нула време проправи път през гъсталаците до входната врата на къщата. Учудващо за мен тя беше непокътната. Следите на времето и липсата на стопанин бяха оставили своя отпечатък върху нея, но като щяло изглеждаше прилично. Без да губим повече време, отворихме врата и влезнахме вътре. Всичко беше непокътнато, но покрито с огромно количество прах. Баща ми ме погледна и каза :
─ Аз ще започна да разчиствам мазето, а ти се заеми с тавана, за да може да приключим по- бързо.
Без да губя време се запътих по стълбите, които водеха до втория етаж на къщата, където ме чакаше голяма черна дупка – пътят към таванското помещение. От тъмни отвор на тава висеше старо въже. Явно това беше начинът да се стигна до тавана.
─ Може да си намеря нещо интересно там горе ─ помислих си аз и хванах здраво въжето. Точно когато тръгнах да се изкачвам ─ БУМ! ─ Въжето се скъса и паднах на гъза си.
─ КАКВО НАПРАВИ, БЕ! ─ провикна се ядосано баща ми от долния етаж.
─ Въжето се скъса и паднах на земята. Къде има стълба? ─ отвърнах аз.
След този малък инцидент баща ми ми донесе стълба и този път успешно се качих на тавана. Реших, че е добре първо да поразгледам и след това да започна да складирам и изхвърлям ненужните вещи.
В началото не намерих нищо интересно само прах и паяжини.
Като цяло на тавана нямаше много неща. В единия му край беше разположен голям дървен гардероб, пълен със стари дрехи, принадлежали, чекрък, тъкачен стан и една малка масичка, върху която една книга, цялата покрита с прах. Тя привлече вниманието ми и
пробуди любопитството ми. Приближих се до нея и пресегнах да я взема, за да я разгледам. Поизтупах я малко . На корицата не пишеше нищо. Сега като се замисля ръкописът повече наподобяваше стара тетрадка или дневник. Любопитството ми ме накара да я разгърна и на първата страница видях: ,,Алекси Иванов 1869-1871“
─ Иванов ?- учудих се аз. ─ Това трябва да е някой мои роднина. Любопитството ме накара да прелистя следващата страница и започнах да чета: 17 ноември 1869 година
По пътя към вкъщи минах през една горичка с каруцата си. Не далеч от мен съзирам някаква тъмна фигура на човек, сгушена за дърветата. Дърпам юздите на своя верен кон Рашко и той сетне спира. Я слезнах от каруцата и приближих мистериозния човек.
Беше тъмно и почти нищо се не видеше, но когато се приближих и се загледах осъзнах, че ми изглежда познат. Беше мъж, млад, около 30 годишен. Когато се загледах в лицето му изведнъж застинах на място и не можах да си повярвам на очите.
Това беше Дякона – Васил Левски. Изпаднал в безсъзнание. Сигурно беше ранен.
Поогледах се наоколо, за да видя дали няма някой турчин и като не видях никого подхванах Апостола, метнах го на каруцата, покрих го и забързано потеглих към вкъщи, за да не ме види някой.
Щом пристигнах у дома, побързах да скрия каруцата в навеса зад къщата, вързах Рашко и бързо понесох Левски навътре към къщата. Жена ми вече беше приготвила вечеря и ме чакаше. Я нахлух през вратата с Апостола на гръб, а тя стреснато извика :
─ Кой е това бе? – извика тя, виждайки само гърба на Дякона.
─ Левски! ─ отговорих и аз. ─ Намерих го ранен в гората край пътя.
Като чу тези думи, тя побърза да ми помогне да го поставим на едно легло и започна да промива и превързва раните му. След като приключи се върна при мен в кухнята.
─ Какво ще правим с него?- попита ме тя.
─ Ще го оставим да нощува при нас докато не се възстанови. Приключихме с вечерята си и си легнахме.
На следващата сутрин се събудих в тъмни зори от някакъв шум. Станах от леглото и отидох да проверя какво става. Нахлувам в стаята, където бяхме оставили Дякона снощи, и го виждам изправил се на крака. Стои и ме гледа право в очите.
─ Кой си ти?- запита ме учудено Дякона.
─ Я съм Алекси , Апостоле.─ заеквайки отвърнах на въпроса му.
─ Намерих те ранен в гората, доведох те тука жена ми да позакърпи раните ти и да те скрия, за да не те намерят турците .
В този момент жена ми се появи до мен в стаята (явно шумът бе събудил и нея).
─ Предполагам вие сте жената, която е превързала раните ми─ обърна се Левски към нея, приближи се бавно поде ръката й и я целуна в знак на благодарност.
Тя стоеше вцепенена и не можеше да продума нито дума.
─ Моите искрени благодарности и към двама ви. Ако не бяхте вие ,можеше да съм мъртъв. Но сега аз трябва да тръгвам.
─ Моля ти се, Дяконе, остани с нас на закуска, от колко време не си ял?- най-накрая успя да продума жена ми.
─ Ако трябва да съм напълно честен не си спомням вече и съм доста гладен, така че не мога да откажа- отвърна ни с усмивка Левски.
Калина, така се казва жена ми, направи закуска, всички седнахме на масата и се наядохме. Таман Левски се подготвяше да тръгва и на вратата се почука. Бяха турците!
Бързо хванах Левски за ръката и го задърпах към втория етаж, оттам го повдигнах, за да се качи и скрие на тавана, след което слязох долу и отворих вратата.
─ Добро утро! ─ поздравих леко притеснен.
─ Васил Левски е бил забелязан в този район вчера. Искаме да направим една бърза проверка да не сте го укрили.
─ Разбира се ! ─ отвърна жена ми притеснено. Поместихме се от вратата и те влязоха. Обиколиха цялата къща, но за щастие не забелязаха че имаме скривалище на тавана.
Ядосани напуснаха къщата ни. С Калина почувствахме голямо облекчение, че не намериха Дякона. Преди да се кача да го повикам казах на Калина да приготви торба с храна и вода.
─ Безопасно е Дяконе, тръгнаха си! ─ прошепнах аз. ─ Ела с мен да ти покажа откъде да минеш, за да не те видят.
С лъвски скок се озова при мене и ме последва по стълбите надолу.
Калина го чакаше с разтреперени ръце, стискайки торбичката с храната. Подаде му я с пожелание да остане здрав и да се пази от неприятности.
─ Това е толкова мило от ваша страна, но не мога да го приема. – скромно каза Левски.
─ Разбира се, че можеш и ще го направиш. ─ отвърнах му с усмивка.
Той взе торбата и се сбогувахме.
─ Как мога да ви се отплатя за всичко това, което направихте за мен? ─ попита Апостола.
─ Върни България на българите! ─ казах аз и двамата се спогледахме за момент, усмихвайки се един на друг.
-На добър час Дяконе! ─ прошепна жена ми.
─ Довиждане и дано пътищата ни се пресекат отново едни ден, в една по-добра България. – каза Левски и започна да избледнява в сутрешната мъгла.
Това беше последното нещо написано в дневника. Мигах на парцали и не можех да повярвам какво бях прочел току-що.
─ АЛЕКС!!! ─ изкрещя силния глас на баща ми. ─ Колко време трябва да те викам бе момче, от един час седиш на тоя таван и като гледам нищо не си свършил. Няма значение!!! Хайде слизай да отидем някъде да обядваме. ─ каза това и слезе от стълбата, на която се беше качил.
Аз оставих дневника на същата дървена масичка, от която го взех и тръгнах след баща ми.
─ Тате, знаеш ли кой е Алекси Иванов?
─ Да! Той беше моят прапрадядо. Защо питаш?
─ Просто любопитство…
Трето място
есе „ ДО ЛЕВСКИ”
Виктория Пламенова Недялкова -17г
СУ „М. Райкович“ -гр. Дряново
ДО ЛЕВСКИ
Привидно сме свободни, на пръв поглед сме народ, изживял достатъчно мъки и заслужил свободата си. Тук сме, има ни и не робуваме на чужд тиранин. Говорим на български език, изповядваме собствената си религия и сме равни пред закона. Следователно саможертвата не е била напразна. Пролятата кръв си е заслужавала, решенията, борбата, войната. Всичко направено от теб, от тези като теб, от всички дали си живота за отечеството. Ние сме свободни, заради вас-героите от миналото ни. Затова и трябва да сме благодарни, че някой, там далеч в миналото е решил, че животът му не му е чак толкова ценен, колкото родината.
Безспорен е фактът, че днес вас вече ви няма. Може би няма война, няма и герои. Нямаме цел, за която да се борим и да се обединим. А дори и да има, вече не е същото. Вече никой няма да бъде отдаден на нечия кауза, до такава степен.
На пръв поглед сме свободни, да, но не е така. Усещането, че сме в клетки на собствените си животи, прави идеята за свобода чисто физическа. Няма чужд управител, има наш. Свободни сме, но и не сме. Живеем всеки ден и робуваме на собственият живот. Робуваме на битовизма, на материалното, на погрешните избори. На грешните хора, дори и да са българи. Това, че не сме под чуждо робство, не означава, че не сме роби на обстоятелствата. На времето, на самата демокрация. Вървим по улицата със сведени глави. А уж сме българи. Къде са хората с лъвските сърца, с историята за царе и величие?! Няма ги. Няма я и идеята за цялост, за един народ. Всеки е сам за себе си. Оцелявай както можеш. Няма смелост, безстрашие, готовност. Защото не се и нуждаем, живеем във век, в който родното е без значение, нападнат ли ни, имаме право да избягаме от собственият си дом. И да се спасим, да спасим животите си. Но никой не мисли за душите, не за нашите, за онези хилядите, милионите души, които ще оставим под пръстта. На българи, живели в отечеството си. Много бързо бихме загърбили домовете си, спомените си, за да оцелеем. В такъв век живеем, Левски. В чисто и просто материален свят. Вървим към училище, работа, до магазина, механично, загуби ли се между телефонът и фалшивите новини. В една доста изкривена реалност, днес може би имаме по малко свобода от когато и да е било. Без право на глас, на собствена воля. В съвсем метафоричният смисъл. Може някой да поиска да се противопостави на законите, да прояви смелост и да се противопостави. Такива гласове бързо биват заглушавани от власт, пари или заплахи. Технологията взема по-голяма част от решенията ни, новините ни дават информация, която някой там иска ние да чуем. Училището ни се опитва да подхранва историята и вас героите, но нашето бъдеще е вече предначертано. Може да знаем за теб, Левски, да знаем името ти, да сме ходили на екскурзия и да сме виждали къде си спал, къде си се укривал. Да сме чували за твоя живот и твоята саможертва. Но възрастните имат навика да надценяват дадени ситуации, предразсъдъците им към нас са огромни. Според тях се задава едно неграмотно поколение, което не знае нищичко за родината си. В заплашителна ситуация, първи ще развеем бялото знаме. Нашето поколение е вече избрано да бъде разочарованието на държавата ни. Никой не пита какво всъщност знаем, да, може би робуваме на модерните технологии, които притежаваме, но в известен смисъл те не са спрели мисловната ни дейност. Не са ни изключили, просто се опитват да предотвратят бъдеще със здраво мислещи хора. Това е и самата истина. По-добре да сме послушни и да не кривваме извън стадото, поведено от новите ни тирани. Това се изисква от нас, да сме несигурни и нерешителни. Може би това ще излезе от нашето поколение, безхарактерни и безцелни млади хора. Може би държавата ни ще затъне повече, когато някой от нас и застане начело. Но нали сега всички се оплакват от високите цени, от безпаричие, бедност, та ние все още не сме встъпили в държавата като законни, пълнолетни граждани. Защо тогава почти всички плюят по управниците, които възрастните хора са си избрали?! Защото, може би, не от нашето поколение няма да излезе нищо. Може би преди нас, доста преди нашето раждане, вече е съществувало поколение, което се бори единствено и само за своите блага и успехи. Не за родината, не за народа си, а за себе си. За това спор няма. Ние просто ще продължим да живеем живота, който възрастните хора ни завещават. Както те са си го направили или по-скоро, както са се примирили да живеят.
Това е истината, Левски, ти си дал живота си и да, ние физически сме свободни, но нашето слово, нашата воля, са оковани с вериги. И всеки ден ние продължаваме да мълчим, и да се примиряваме с факта, че не сме нищо повече от народ със славно минало, и пагубно бъдеще. Защото, Левски, чуждото робство не ни заличи от земята, но нашето „свободно“, собствено робство, ще го направи. Защото ние днес бягаме от тук, от родината си, от домовете си, за да оцелеем. Пръсваме се по цялата земя и накрая България безследно ще изчезне от картата на света.
Затова и си ни нужен днес, тук и сега. Не защото трябва да воюваш, да се биеш, да се укриваш. Трябваш ни, за да ни напомниш, че не е било напразно да се бориш за свободата, че не е била напразна саможертвата ти, както и тази на всички, дали живота си за отечеството. Левски, нужен си ни, за да ни покажеш, че човек може да загине, за това, което обича, за своята кауза. За народа си, за спомените, за миналото и за едно по-светло бъдеще. Трябваш ни, за да ни дадеш нов смисъл на живот. Не стремеж към пари и удобства, а към традиции, вяра и истинска – в пълният и смисъл – свобода. Смисъл да живеем, да обичаме, да дишаме и да вървим, без оковите на подтисничеството. Нужен ни е подтик, напомняне, че ние сме българи и трябва да се държим като такива, да бъдем смели, справедливи и свободолюбиви. Нужен ни е водач, като теб, Левски, за да бъдем отново едно цяло, един народ, който е готов, не само да даде своята ризата на ближния си, но и да се жертва за него и за Родината. Нужен си ни, Левски – днес, тук и сега, си ни нужен, повече от всякога.
Поощрителна награда
Пътепис „С ПЛАМЪКА НА РОДОЛЮБИЕТО”
Пресияна Светославова Филипова ,16 години
Гр. Павликени
С ПЛАМЪКА НА РОДОЛЮБИЕТО
Местността Косматица и възстановката на битката на Филип Тотю
Сутринта се събудих рано. Без да се бавя, станах и се облякох. Имах много време, докато въстановката на славната битка започне. Затова реших да се запозная с някои от историческите факти за личността и делото на великия български войвода – Филип Тотю. ,,Истинското му име е Тодор Тодоров Станчев, роден е на 10 април 1830 г. в село Вонеща, в близост до Велико Търново. През 1854 г., формира малка чета, с която извършва наказателни операции срещу османските власти. През 1866 – 1867 г. оглавявани от него чети преминават р. Дунав и водят тежки сражения с турски военни части.“ А когато прочетох малко по–надолу, се удивих от разказите за още много смели българи. Те са част от славната битка, но за жалост днес имената им много рядко се споменават.
Всичко започнало на 17 май 1867г. вечерта с каика на Янко Ванков Бозака, Филип Тотю акостира с около 35-40 души на брега на река Дунав между град Свищов и село Вардим. По предварителна уговорка, четата на Филип Тотю трябвало да се присъедини в Стара планина към тази на Панайот Хитов. Като пристигала в българските земи тя се укрила в гората „Мазуня” до с. Царевец, Свищовско. Там я очаквали Янко Ванков и Тома Пантелеев с 50 души, чието желание било да бъдат причислени към нея. Докато мъжете разпъвали знамето Филип Тотю обявил решението си да вземе от тях със себе си само Георги Хаджиалеков и Петър Тютюнджията. За да могат да си отпочинат войводата оставил на пост мъже, облечени като пастири. Единият от тях бил нападнат от двама турци, но другите патрулиращи ги хванали. Междувременно дошли още трима турци и по настояване на свищовлии всички са убити. Причината била да не бъдат разобличени, тъй като са познати лица. Турското разузнаване знаело за подготовката четата, но не било наясно с точната дата на нейното пристигане в българските земи. Поради тази причина след откриването на телата веднага по следите и от всички околни градове са изпратени башибозук, потеря и редовна турска войска. За да не будят подозрение сред населението и за да могат да се укрият Филип Тотю решил да се движат предимно през нощта, а денем да си почиват, затова чак 19 май потеглили към Стара планина. От там четата преминала през село Лъжене (дн. Малчика) и на 19 май вечерта достигнала до село Бутово. Там Филип Тотю облечен като турчин успял да измами управителя на селото Осман ага, че е предводител на башибозук и води със себе си 150 души, преследващи комитите. Късно през нощта те поели по главния път към Търново, след което се отклонили от него и на 20 май четата осъмва близо до село Върбовка.
Точно когато прочетох това изречение на вратата ми се звънна и се върнах в реалността. Това е мама, която върнала се от пазар ме вика да тръгваме към Върбовка. Аз вече нямам никакво търпение да разбера какво следва, и то да го видя на живо.
След 30 минути вече бяхме в местността Косматица. Стоя пред паметника на Филип Тотю. Застанала до него се чувствам толкова горда. Слънцето, пробило с лъчите си короните на дърветата, осветява величествения му силует. Всичко около мен е празнично. Деца бягат и се смеят около мен, развълнувани за предстоящото тържество. Кой – защото го чака първа изява на сцена, кой – защото е победил в играта на гоненица. Жени и мъже водят задълбочени разговори за славната битка. Цялата тази невероятна енергия се усещаше още когато отворих очи.
Когато програмата започна, всички слушаха с интерес представленията на децата, а накрая дойде време и за въстановката. Всички събития, които ще разкажа, бяха пресъздадени превъзходно от членове на регионални клубове Традиция гр. Трявна, гр. Сухиндол, гр. Русе и гр. Ловеч.
Към осем часа сутринта един от четниците, отишъл до реката с манерката си, за да налее вода. Междувременно турският ага Терзи Скели отишъл да обиколи кошерите си. Тогава той забелязал четника и го проследил до мястото, където били останалите бунтовници. Върнал се в селото и съобщил за видяното. Веднага главният турски ага на село Върбовка – Кьопек Мехмед ага, уведомил всички турски жители в околните села и градове за местонахождението на четата. С цел да си починат от придвижването войводата разположил двама четници на пост да следят за неприятели, но заради умората те също заспали. Междувременно турците ги обградили от 4 страни, като на някои от тях им взели пушките. Тогава турците възпроизвели команда за нападение, която събудила въстаниците. Знаменосецът Иван Шипкалията е нападнат от 4 души и е заклан. Тогава започнали бойните действия като най-напред срещу тях се изправили около 100 турци от селото.
Към десет часа дошло въоръжено подкрепление за турците със 150 души от Горни турчета (Бяла червка), 100 от Михалци, 50-60 от Горско Сливово и още 7-8 потери, наброяващи 100-150 души. Пристигнала пехота и кавалерия от войскови части от Търново, Свищов, Севлиево и Плевен. Зад тях вървели башибозуци. Те преследвали четата от няколко дни и затова бързо намери местонахождението и.
Турците заобиколили местността от далеч.
Филип Тотю разположил четата си в една бойна редица с дължина около 1 км, като всеки четник трябвало да бъде зад дърво. Накарал ги да легнат на земята, защото турците са в ниското и куршумите им ще бият в клоните на дърветата. Дал им команда да не гърмят докато не видят турци пред себе си и да бият само на месо. Първоначално войската потеглила към гората в боеви ред, стреляйки отдалеч. Спряла се и около 20-25 души влезли в гората, тръгвайки към четата. По команда на Филип Тотю четниците се изправили и възпроизвели изстрели. Вследствие на тях някои от турците загинали, а други са ранени. Тогава започнала първата организирана атака от страна на турците. В нея врагът бил около 1000 души и някои от тях паднали убити.
Втората атака осъществили башибозука и войската, но и те били отблъснати с много жертви за турците. Въстаниците стреляли рядко и то само при крайна необходимост. Предимството им било, че през цялото време, заради гъстите храсти и дърветата те успявали да сменят местата си и така нанесли много точни удари на врага.
Преди третата атака на турците войводата пропълзял с четата си на другия край на гората и по този начин нападал в гръб войската и затова тя се събрала на купчина. Тогава се включва кавалерията, която също понесла жертви, както и някои турски войници, затова те започнали да отстъпват назад.
В четвъртата атака турците включили всичките си налични сили – башибозук, кавалерия, редовна войска и потеря. Гората заехтяла от гърмежи и викове. Започнал жесток бой… Тяло с тяло…гърди с гърди…бой с приклади…с ножове… с пищови. Всички се събрали вкупом, за да си пробият път през потерята. Филип Тотю извадил пищова и ножа си и с няколко четници атакувал врага. Той разсякъл двама турци Кара Бекир Чауш и черкезина Осман ага.
Смъртта им всяла смут и четниците успели да си пробият път през турците. Излезли от огъня и завзели добра позиция. Срещу тях останала единствено потерята и те започнали да я обстрелват, принуждавайки я да се оттегли вън от гората.
Към 8 часа вечерта врагът е извън гората и рядко обстрелва четниците. Започва да се смрачава и сражението утихва. Това позволява на Филип Тотю час по-късно, без турците да разберат да изведе дружината си от гората и да се спуснат надолу през полето. Той тръгва с 16 ранени души към Стара планина. Минават през село Горни турчета ( дн. Бяла черква) и Дряново като накрая в района на Юмрукчал (Ботев връх) се срещат с четата на Панайот Хитов и заедно се отправят към Сърбия. По списък, публикуван от Панайот Хитов при него се включват 14 оцелели четници, като в това число влиза и войводата Филип Тотю. Към настоящия етап са известни имената на 10 загинали четници в сражението при село Върбовка.
Знамето на четата успява да надживее времето на своите герои и днес то стои гордо изправено в Националния военноисторически музей, разказвайки на съвременните поколения за подвига на четата на Филип Тотю.
Завършвам историята си със смесени чувства напускам Върбовка. Това е било едно наистина вълнуващо историческо събитие. Чувствам гордост, усещам я, тя ме води, тя ми дава сила и още повече любов за моята България и нейното минало. Местността Косматица е едно от тези места, които трябва да бъдат посетени, за да се разбере и оцени историческото наследство на моята… на рая на Земята!
III-тавъзрастова група:
Първо място
разказ „ЦВЕТЯ ЗА МЪРТВИТЕ”
Мария Тодорова Златева
Гр. София
ЦВЕТЯ ЗА МЪРТВИТЕ
Ароматизираната френска хартия не можеше да скрие в обятията си диханието на орхидеите. Хладните дъждовни капки сякаш усещаха това и пъргаво се отвиваха от облачните си шалове, разхвърляни по небесната синева. Забързваха се в танца на лекия вятър и се обгръщаха във вълшебния опиум на букета. Отстрани това докосване приличаше на открадната целувка. Щом всичко приключи, капките изчезваха, попити в белия цвят, тъй както се разтваряха спомените в мъглата на миналото. Опиянен от пролетната магия в ръцете си, Станимир Карадинов присвиваше отчаяно очи. Искаше да проследи сливането на всяка дъждовна капка с красотата на орхидеите. Дали защото зрението му се бе влошило след ранението или се дължеше на душевните терзания от последните два дни, но по чашките на цветята той сякаш виждаше нежния силует на женска фигура. Дали не беше тя? Защо му се явяваше сега? Нима и тя мислеше за него, както той за нея? Простила ли му беше? Не беше я виждал от два дни, но това му се струваше като цяла вечност. Образът й изпълваше съзнанието му със светлина, надежда и но с щипка сладко-горчива мъка. Обичаше я… Обичаше Натали Одиллард…
Станимир не усети как стигна до двуетажната къща с широка дървена веранда на улица „Шишман“. Господин Оливие му даде този адрес. Там трябваше да занесе букета с орхидеите. Карадинов почука на дървената входна врата. Звукът отекна като глух и тежък залп и продължи да ехти в дългите коридорите на ума му. Засилваше се този звук все повече и повече сякаш повторен от просторни планински ридове. С неповторимата си природна мощ, те връщаха ехото му като жален стон. Слепоочията на Станимир започнаха да горят в адска болка, но той бе готов да се пребори със страданието си докрай. Не искаше да затвори безпомощно очи и да се предаде на спомените си, защото знаеше, че жестокият звук ще разпръсне тъмата под клепачите му, за да изрисува живописно тъкмо онези просторни планински ридове – скалите на Каймакчалан. В далечната Станимир щеше да съзре трогателния край на битката и тялото на убит боен другар, разкъсвано от черна птица. Той бе запомнил ясно лицето на този войник, защото му бе дал огънче преди атаката и двама запушиха тютюна си рамо до рамо. Не знаеше името му. Назоваваше го в спомените си Прометей, защото споделяха сходна злочеста съдба. Нима тази голяма европейска война не скриеше в себе си и някаква забравена митологична символика? Станимир често мислеше над това. По време на един от кошмарите си, той прозря, че камъкът, който Сизиф е бутал до върха е навярно къс от скалите, на които е бил окован Прометей – скалите на Каймакчалан…
Станимир безпомощно оправя чело на дървената врата, но не се предаде на кошмарите си. Изморените му очи зърнаха мъгливо алено петно по портата. То се движеше надолу бавно като стичаща се струйка. Младият мъж сложи показалеца си на пътя на капката и тя оцвети пръста му в червените си багрила. Заприлича му на кръв.
– Простете ми, мадам Одиллард…Простете ми, че застрелях съпруга Ви на прага – прошепна тихо на себе си Станимир. Два дълги и мъчителни дни, той постоянно мислеше за греха си. Беше уверен, че когато натисна спусъка, Натали Одиллард най-вероятно е била в градината, за да полива цветята. Тя беше там винаги по това време и може би е видяла последните мигове на мъжа си. Карадинов се страхуваше не толкова от извършеното, колкото от това, че Натали можеше да го намрази. Няма да понесе да живее с тази тежка участ. – Той бе мой враг не само на бойното поле. С един куршум пръснах сърцето му. Кръвта му оцвети всичко навред…Ей така, както сега… И във всяка капка виждах Вас. Той също Ви обожаваше…
Алената капка разпери крилца и калинката отлетя от пръста на Станимир. Той се събуди от кошмара си наяве. Слугинята отвори дървената входна порта и покани запасния поручик да остави букета с орхидеи вътре.
* * *
– Какво се случва в съюза на запасните офицери – възбудено попита домакина, запасния капитан Тодор Лазаров и запали цигара. Той бе щастлив да види другаря си отново у дома. Светлината, идваща от прозореца, описваше ореолен силует около госта. „Блудният син се завръща у дома“, помисли си Тодор, а сред ярката светлина падаща върху него, Станимир съзря само огънчето от цигарата на Тодор и тутакси се сети за мъченика Прометей.
– Работата върви бавно. Фронтоваците нямат вяра в съюза. Всеки е тръгнал да се спасява сам за себе си. Всеки търси своята правда и своя път. Голяма част от офицерството е вече в стопанския и политически живот…
– Така стана в Италия, така стана и в Германия. И у нас така ще бъде – прекъсна го Тодор и нервно изгаси недопушената си цигара. – Няма да можете да ги приобщите с миналото. Хората имат нужда от бъдеще.
– Знам. Но нима миналото не може да ни обедини? Та нали то ни е спасило през мрачните векове на робство – оживено отговори Станимир. – Подготвихме работата. Гласувахме и указ на съюза. Очертахме вече основните линии, които ще следваме. Ще се погрижим не само за паметта на загиналите ни другари, но и за семействата им. Много от запасните офицери останаха без каквато и да е прехрана и доходи…
Станимир изведнъж млъкна. Облегна се на креслото и продължи сякаш говорейки на себе си:
– Дълги години в юнкерското училище, а после казарми, полкове, маневри…Толкова много войни, толкова изгубени надежди. Но нито едно пленено знаме…Един горд и непобедим народ сме ние…Това стана моя идеал и моя живот. Армията беше и моето семейство. Странно, нали, Тодоре? Та аз помня лицата на всичките си командири, но не помня лицето на родната си майка, нито на вуйна ми Биляна, която ме е отгледала. С нея не бяхме родна кръв, но ми беше като майка. Намразих я, когато бях дете, защото ме остави в юнкерското училище и повече не се върна. Не знаех какво се бе случило с нея. Толкова я намразих, че незнайно как и незнайно кога изтрих лика й от спомените си…Сега обаче съм й благодарен, че избра този път за мен. Това е път на честта. Благодарен съм й, но не мога да си спомня образа й. Това проклятие ще ме преследва цял живот. След войната посетих родното ни село, за да я потърся. Казаха ми, че Биляна се е затрила още по време на Балканската война. Може би вече е мъртва. Не можах да я срещна, да се простя с нея, да й благодаря… И армия вече няма. Сега цветята, които продавам са моята утеха. Мислех, че цветята са само за мъртвите, за падналите войници на България, но не е точно така. Цветята носят свобода, радост и любов…
– Зная, че цветята не са само прехрана за теб. Използваш работата си в салона на Оливие и като прикритие, за да влизаш в дома на френския майор Стефан Одиллард и постепенно да се сближиш с него – каза спокойно Тодор. Станимир пребледня. Той бе наясно, че Лазаров следеше изкъсо всичко, което ставаше със съглашенските офицери на територията на България. Макар и вече генерален директор на търговската банка, наследена от баща му, Тодор продължаваше да поддържа запасното войнство и връзките си с него. – Затова и аз постъпих така. Букетът с орхидеите е не просто подарък за съпругата ми, но и повод, за да ме навестиш в дома ми безпрепятствено.
Станимир пребледня още повече. Дали Тодор не знаеше нещо ново за смъртта на Одиллард?
– Станимире, имам сведения, че си проучвал делата на французина. Искал си да разбереш докъде е стигнал в търсенето на нашите скрити оръжия. Имал е много доносници. Бил е близо до целта, но каквото и да е знаел – няма го вече. Архив не е водил. Това исках да ти кажа. Последните три месеца водя преговори с френски концерн. От тях научих за дейността на майор Стефан Одиллард. В течение бях на делата му. Съдбата този път се оказа благосклонна към нас и нашата войска. Одиллард умря тъкмо навреме от сърдечен удар. Жена му го е намерила мъртъв на прага. Иначе трябваше да го убивате. Това щеше да разгори международен скандал.
Сърдечен удар? Нима Натали е прикрила убийството? Един нежен слънчев лъч погали косите на Станимир… Възможно ли е Натали да го обича също толкова силно, колкото той нея? Карадинов бе изгубил надежда, че това може някога да се случи изобщо. Натали бе омъжена, при това и по-възрастна от него, макар и запазила младежкото си излъчване и хубостта си. В нея, в жестовете, в гласа и стойката й имаше нещо грациозно и пленително. В нейно присъствие Станимир забравяше за кошмарните спомени от войната. Натали бе същинска самодива – винаги носеше бели ризи, внимателно изгладени, без причудливи извивки и ръбове по тях…И Натали както вуйна му Биляна носеше чистотата в сърцето си. А сега беше сигурен, че тази чистота бе само негова. Щеше ли Натали да предаде мъжа си и да прикрие убийството, ако не чувстваше същата изпепеляваща любов? Нямаше…Затова го беше сторила. Нищо друго не може да е…Натали Одиллард го обичаше! Обичаше го също толкова истински и жертвоготовно както той нея. Станимир нямаше търпение да си втурне към квартирата на вдовицата. Надяваше се да я завари, преди да е заминала за Париж. Сърцето му бе изпълнено с нов живот. Да, цветята не бяха само за мъртвите…
* * *
Натали Одиллард плъзгаше насълзения си поглед през страниците на вестника за пореден път. Априлският ден захождаше откъм Айфеловата кула и металното съоръжение отразяваше като овъглено огледало залеза. Цял Париж бе потънал сякаш в пламъци. Дали наистина градът гореше или просто черно-бялата снимка от първа страница, с изпепелените руини на църквата „Свети Крал“, сега се оцветяваше в ума й? Станимир Карадинов го нямаше в списъка със загиналите в атентата, но дали не е тежко ранен?
– Прости онзи негов страшен грях, Господи. Прости му и го спаси, както направих аз преди четири години. Той е най-ценният и чист спомен, който ми остана – прошепна тихо на себе си Натали, или Биляна както бе някога името й.
Второ място
Разказ «НЕЩО КАТО ЕВАНГЕЛИЕ, НЕШО КАТО КАМА, ИЗОБЩО КАТО ИЗХОД КЪМ СВОБОДАТА»
Милен Петров Нанков
Гр. Ловеч
Нещо като евангелие, нешо като кама, изобщо като изход към свободата
Пръстта зад него изхруска, човешка сянка падна в краката му и поп Кръстю затвори очи. Да се извърне или не? Знаеше кой е зад тила му. Петър Кунчев, братът на Васил. От дни обикаляше из сокаците на града и разпитваше за него. Огледа нашир и надлъж още веднъж лозето си и хвърли мотиката. Да става каквото ще…
– Добре си дошъл, Петре! – рече той и се извърна.
– Помози Бог, отче!
– Дал Бог, добро!
– Харно лозе си отгледал, отче.
– Да, бива го, косовете също го харесват – леко се усмихна той.
– И чисто, тревичка се не вижда…
– Като заиграе мотиката, буренакът бяга. Но не за лозето ми си дошъл, нали, Петре?
– Право хортуваш, отче! Да идем на сянка под крушата ти, че уж е юни, ама слънцето като жив огън жари лицето, сякаш горешниците вече са в силата си – предложи братът на Левски и пое пръв към дървото, ширнало клони над междата.
Попът отупа праха от подрасника си и тръгна подире му. Петър си беше такъв, какъвто си го знаеше от легията. Жилав, мършав, дрипав, а днес още куцащ и полусляп, но с поглед, от чийто блясък ти иде или да се прекръстиш, или да бягаш. „А може пък очите му да са тъй изсветлели до лед от туберколозата. Нали и двамцата сме охтичави… Имаме си прилика. А и по друго си мязаме – и той, и аз сме без поборническа пенсия. Хайде, мене ме остави, ама той – опълченец, кръв пролива и сакат остана, щото подир войната и в Харков руските доктори не сколасаха да спасят ногата му“, помисли си ловешкият свещеноиконом, гледайки го как влачи простреляния си на връх Свети Никола десен крак.
– Да седнем, отче – рече Петър и опря гръб на крушата, свлече се по дънера и с пъшкане изпружи напред двата си крака. – Млади сме още, а пък докъде я докарахме, по-зле сме и от старци. Поне моя милост… – засмя се той и с ръка го подкани да подвие колене до него.
Поп Кръстю повдигна нагоре подрасника си и се отпусна на тревата:
– Ти как дойде? Щото дочух конски тропот… А и като че ли в ниското на пътя мярнах двама конници, ама може и да греша… Нали не съм добре и аз със зъркелите, то, и със слуха съм толкова зле… – рече някогашният съратник на Георги Раковски и погледна право в очите най-малкия син в семейството на Иван и Гина Кунчеви.
Петър махна с ръка, тъмното му сетре се разтвори и за миг на колана му лъснаха револвер и кама:
– Остави това – рече той и чевръсто придърпа реверите си един към друг. – Ти кажи по-добре как вървят черковните дела в Ловеч, а?
Попът извъртя глава към града. През баира се виждаха да белеят куполите на черквата му „Успение Богородично“, от тях единият бе на храма, другият – на камбанарията:
– Работите ни в духовно отношение, ако ги погледнем отстрани, ще ги намерим много противни и несъобразени с това дето се нарича православие. У нас Божието име се поменува само тогава, когато имаме голяма нужда. Вярата се не изпълнява, черквите ни се отварят само защото няма как да се затворят. Повечето от свещениците извършват всичко машинално: без набожност, без точност, цялата им длъжност е само как да докачат парата. Такова като набожност, святост, точност, е все назад при тяхното свещенодействие! – избърса с опакото на дланта потта от челото си доскорошният архиерейски наместник в Орхание.
Присегна се към бъкела, покрит с листа от репей, взе го с две ръце, отпи и го подаде на Петър. Братецът на Апостола облиза устни и също надигна дървения съд, после го върна на отеца, а расоносецът пак го подпъхна под широките над педя листа, с които при нужда цереше съглажданите си от подагра, хемороиди, косопад и куп още болести.
– С една дума, вярата ни е презряна, занемарена и криворазбрана – въздъхна попът и пак му се счу как откъм дерето изцвили кон, а друг изпръхтя. И докато поемаше дълбоко въздух, видя как юмруците на Петър се свиха и разпуснаха на два пъти. И продължи. – И няма как да е другояче, като покойният владика Дионисий изпопи и свинарите из Ловчанската епархия, без да е имало нужда от нови свещеници. Което ще рече, че не може да упрекнем само вехтите времена за днешното ни дередже. И още! Черквите имат настоятели само за да прибират приходите на храма. А потрябват ли пари за поправяне, за уреждане и украса на храма, виква се в един глас, че няма и грош. Младата ни зелената интелигенция пък, за да не изобличи и оправдае своето безбожеството, се пеняви, че не стъпва в черква, щото нямали сме добро свещенство, което да ги привлича. И тя това го крещи, макар добре да знае, че дето храмовете ни са в такова положение в днешно време, виновни са същите онези градски чиновници и управители, които пазят единствено постовете и интересите си, без да засвидетелстват ни най-малко внимание към черквите и училищата!
Петър Кунчев се засмя, потърка лявата си плешка о дънера на крушата и рече:
– Прави ще да излязат някои твои съмахленци, дето ми викаха, че устата на поп Кръстя е голяма и само пръст може да я затули!
– Знам ги аз тия мои съграждани, пред очите им чернея и все ме кълнат белким някой да ме загроби, ама, ей ме, Господ ме държи на земята напук на тях…
– И аз ги опознах, вярно, повече по име и по-малко по дела, а покрай тях научих туй-онуй и за тебе. Е, не чак толкова, колкото е знаел за поп Кръстю батю Васил.. – рече Петър и посочи дясната си нога. – Лесно изтръпва, че от раната кръвта трудно стига до нея – и заразтрива подбедрицата си.
„Почна се…“ – помисли си свещеноикономът и проследи дали мъжът срещу него ще бръкне под сетрето си я за камата, я за пищова.а
Родственикът на йеродякон Игнатий обаче не помръдна ни дясната си ръка, ни лявата, само къде отклони поглед от духовника към дерето:
– Осведомих се и за друго… Още през 1874 година е имало човек, нарочен да те затрие като издайник на батю! Комитетският устав го е изисквал туй… Ама тогава същите тези твои съмахленци убедили убиеца да те пощади, щото предателството ти не било доказано. И джелатинът кандисал, отстъпил. Сега пак тези люде обаче крещят в един глас, че си изменник…
– И до мене – прекъсна го отецът – стигна приказката, че пришълец ме е търсил да ме трепе. Рекоха ми: „Определи ли са ничтожнаго пияница да ти изпие кръвта!“ А аз им отвърнах, че поп Кръстю може да изпрати обръснат всеки главорез там, отгде е дошъл да бръсне! И онзи ден пак го повторих на тукашните ми съдници, щото не спират да ми подхвърлят, че сега били решени да извършат деянието.
– Значи те бива за берберин, а, отче! Ето, че научих още нещо ново за тебе – засмя се през зъби Петър. – Горкият онзи пияница, как ли щял си да го обръснеш през 1874-о лято! А ще ли хванеш наистина бръснача, отче, ако тази пиянка те споходи днес, седем години по-късно? Ще ли ти даде сърце да нарушиш шестата Божия заповед: Не убивай!
– – Аз не съм кръвник, брате на Василя! Но, виж, други – да! Кой и защо уби дякон Паисия, когато той бе невинен човек и който, и при издъхването си не изказа убийците си, ако и да ги знаеше кои са? Кой и защо уби невинното момче в Денчовата къща в града ни? Народ ли да събужда или къща да обира и хора да затрива този харамия? Ако тези народодвигатели се наемаха да събудят народа на въстание, то, с обири на къщи и хазни, и с убиване на невинни хора ли трябваше да бъде? Разумният човек може да нарече народно движение, само ония дръзновени юнаци, като Хаджи Димитра, Ботя, Панайота и други, които излизаха да се бият с тиранското правителство и изгинаха за отечеството си, както и толкова братя в Тракия, а не с такивато съмнителни потайности, което се вършеха по явна посока към съсипателни следствия.
– Затвори я тая пуста уста, попе! – скокна Петър и в ръцете му блеснаха кама и револвер над главата на отеца. – Лесно ти е да съдиш, скрит за дебелия зид на черквата!
Пъргавината, с която се изправи мъжът до него, изненадаха свещеноиконома. „Виж, го ти! Уж, хром, а скача като рис! – помисли си духовникът и инстиктивно потърси с очи мотиката.- Далечко е, на едно рипане не ще я стигна… Друго щеше да ми е по ръка!“ Усмихна се в себе си. Що му трябваше сечиво за убийство! Достатъчно му бе кръста под подрасника му…
– Ще ме трепиш ли Петре или не? И ако ще ме осмъртяваш, допитай се и до ума си, не само до сърцето, че в сърцето е душата, да не съгрешиш и да я пратиш в пъкъла… – рече той и се прекръсти.
В същия миг видя как десния крак на Петър поддава, сгъва се о две и той залита да падне по лице. Попът се отласна с две ръце от коренището на крушата, надигна се чевръсто и успя да го прихване през талията, преди онзи да рухне на земята. Някогашният легионер в Сръбско се отръска от ръцете на отеца и облегна гръб на крушата. Закашля се. Поп Кръстю също се задави. Двамата захрачиха кръв. Спогледаха се.
– Е, ще ме трепиш ли?
– Нямаш кабахат, попе! Нямаш вина за залавяното на брат ми…Туй разбрах в Ловеч! Иначе… – бившият четник на Ботев повдигна револвера към гърдите на свещеника, после го пъхна пак в колана си. Камата остана обаче в лявата му ръка.
Кон изцвили отново. Този път ясно и високо. Друг му отговори. Лицето на Петър се изчерви, а адамовата му ябълка се раздвижи нагоре-надолу:
– Оставих го в ниското, да не стъпчи някоя лоза… И Христо Големия е там. Взех го за всеки случай… – и протегна ръката си с камата към попа. – Познаваш ли я?
– Камата на Василя! Дар от Любена! – свещеникът отстъпи крачка назад и хвана кръста под подрасника си.
– Вземи я, отче! Мястото й е в Ловеч. Приеми я не от мене, а от бачо като знак за разкаяние и покаяние за убийството на онова момче… Стойчо Гиргинов, слугата на Денчо чорбаджи! Знае се, Васил се разкая и пред Каравелова, и в двете си последни изповеди пред твои събратя свещеници – в Сопот и под бесилото в София.
– Не я ща! Азе имам друго оръжие, Петре, и то най го бива – рече попът и измъкна кръста изпод подрасника си. Вдигна го над главата си и с него благослови брата на Левски. – А камата дай или на Големия, или на чорбаджи Яким Шишков, той бе другар и спомоществувател на Василя. Цяла връв с жълтици му даде за комитетските дела…
– Шишков ли занесе канче с боб на брат ми в ловешкия зандан?
– Същият! Малцина обаче знаят, че на дъното на канчето чорбаджията бе надраскал с гвоздей заръката „Търпи и мълчи!“ И той бе мухбир като мене, и не в моето лозе, както твърдят тия, дето ме набеждават за предател, а в неговото Димитър Общи се срещна с нас, комитетските люде от Ловеч.
– Виж ти, що чорбаджии е имало! А Ботьова ги наричаше изедници… – Петър повъртя камата в ръцете си. – Ще я харижа на Големия, той да си блъска главата с нея… – засмя се родственикът на Дякона и закуцука към дерето.
– За мене ли гласеше камата, брате во Христа! – подвикна в гърба му свещеноикономът.
Кунчев не му отговори. Само му махна с камата за сбогом и рече:
– За батю и смъртта бе изход към свободата, отче! Не случайно той ни заклеваше над нея…
– И над евангелието – рече тихо поп Кръстю, като ги гледаше как двамата с Големия яздеха връз баира към Търново.
Трето място–
есе – „КЪДЕ Е АПОСТОЛЪТ?”
Невена Илианова Колева
гр.София
КЪДЕ Е АПОСТОЛЪТ?
Има ли те , Апостоле? Жив ли си? Къде си?! Днес твоят лик ни гледа от паметници почти във всеки град! Но има ли те?! Къде си, за да станеш и да видиш своята България?! България, единна и цяла, за която днес си просто един монумент! България , която днес те помни, но само лицемерно! Само наполовина, защото другата половина или отдавна е забравила кой си, или е напуснала земите на родината си! Затова ли толкова се бори, Василе?! За държава, която е забравила всички ценности! Държава, пълна с българи, които вече отдавна са изтрили от съзнанието си, думи като:чест, достойнство, род и корен!Българи, които са забравили своята история?! А какво може да се очаква от народ, които не помни или съзнателно се опитва да изтрие миналото си?! Народ, които умишлено се опитва да заличи своята национална идентичност? Нищо. Защото хора, които не помнят славното си историческо минало, няма как да мечтаят за светло и безпроблемно бъдеще! За това ли даде живота си, Апостоле? За да може в нея, твоята родина, да живеят промити мозъци, които биват убеждавани от посредствени и некадърни преподаватели, че не е имало робско иго, а „мирно съвместно съжителство“с османския народ, сиреч турците!
Къде си, Левски?! Днес пука ли му на някой за твоята огромна саможертва, за погубените, поругани и вече отдавна опорочени, твои идеали?! За твоите отрязани коси, които даде на майка си с думите:“ Мале вземи косата ми, та ако не се завърна, да се опее и погребе вместо мене, за да не бъда аз неопят и непогребан!Не. И ако станеш да погледнеш от гроба си, твоят беден, изтерзан и окаян народ, които блъска яростно, за да изпрати децата си в чужбина, където къде съзнателно, къде не, се подменя националната им същност, ще се гордееш ли?! Днес ,в кабинетите на министри и депутати ,стои твоят рисуван портрет. А те , уж ни управляват според твоите принципи! Но така ли е?! Не вярвам, защото всичко вече се изкривява и всеки тълкува казаното от тебе, Василе, както му е угодно, според собственото си усмотрение. А ти и от своя портрет ни гледаш навъсено! Сякаш си сърдит, защото не е това лицето на свободата, защото не е такъв заветът ти и не за такава България си мечтал!
Политиците се крият удобно в креслата си, без да им дреме за народа! За безбройните старци, които ровят в кофите, за да ядат, защото децата им скъсаха пъпната си връв и отидоха на гурбет в чужди земи, в търсене на добър живот и хляб за поколението си!
Те се срамуват от това, че са българи! Пишат на чужд език и след като самите са били със заличено съзнание, постъпват така и с рожбите си!
Питам се, какво би казал за своята родина, ако можеше да я видиш днес? Щеше ли да преживееш, че лелеяната от теб свобода, се е превърнала на свободия, дирижирана от некадърни и безлични управници?! Щеше ли сърцето ти да понесе, отдавна загиналите ти идеологични ценности?! Не. Сигурна съм , че ако от някое ъгълче ,можеше да съзреш ширещата се днес простащина, би предпочел да стреляш с револвер в челото си, само и само да не гледаш днешния срам. Или по собствена воля, би увиснал сам на бесилото, без да дочакаш присъда!
А твоят лик стои на портрета в кабинетите, гневен, безсилен да стори каквото и да било, за да измъкне скръбната България, от нейната духовна робия! Робия в двадесет и първи век,продиктувана от безразличието и безпомощността на обикновения човек. И дано Бог ни помага, защото ти, дори и от лика си на картините, си вдигнал ръце от нас!
Жив ли си, Апостоле?! Къде си?!
Поощрителна награда
Есе „С ПЛАМЪКА НА РОДОЛЮБИЕТО”
Златка Ангелова Георгиева
Гр. София
С пламъка на родолюбието
150 години по пътя на безсмъртието
(есе)
Аз обичам България! Искам да възпитам и детето си като мен, да“ любя, тача и милея“ ми е заложено още от възпитанието като малка. Спомням си, че не беше отдавна, когато се запалих по възрожденската литература и тези патриотични стихове на Ботев и Вазов, които станаха мой еталон, и пример. Спомням си на първи учебен ден в родният ми град, винаги има рецитал, аз като едно българско чедо, винаги избирах да рецитирам не нещо свързано с буквите, както другите деца, ами някое стихотворение за България, и това колко съм горда, че съм родена тук. Всеки като трябваше да пише спомен за лятната ваканция , аз не спирах да величая хубостите на нашата родина, и прекараните чудни лета в село Бельово, кулата или на родното Черноморие, и пак навлизахме в ученически войни с децата, дали съм широко скроена щом не излизам от Републиката или просто много си я обичам, затова не търся хубости отвъд нея.
Все по-често се питам, кой носи пламъка на родолюбието днес, като всички станаха чуждопоклонници ? Изведнъж ставаме българи само на 3ти март и на 19ти февруари, че като развеем знамето на Шипка вече сме родолюбци, а по пътя надолу хвърляме кенчета от бира и фасове цигари. Не пазим България, природата ни толкова величествена и най- красива на света, но пазим спомена, че в другите държави не се хвърля отпадък на земята, защото те си имали закони. То целта е в съзнанието ти да си чист и да не мърсиш околната среда, без значение кой ще те хване или ще те глобят ли изобщо. И така ден след ден, с малки битови неща, разбирам , че у българите пламъчето на родолюбието съвсем тлее, на път да угасне, но не и моето. Знам, че само като сме заедно сме силни, но винаги за да се промени нещо, трябва да променим първо себе си, от моята камбанария, пламъка никога не ще угасне, историята ни няма да се забрави никога, както и безсмъртният Апостол на свободата . Възгледите на Васил Левски за извоюване на свободата , която трябва сами да си извоюваме, са изпреварили времето си, и днес също са актуални. Ако запаля пламъчето на родолюбието на моето дете, ще свети само то, ако всеки ден с постъпките си правим така, че около нас всеки да „загори“ с този пламък, тогава те ще го предадат и на бъдещите поколения. Мен са ме възпитавали винаги като ми разказват история, че за да можем ние днес да сме свободни и да ходим в България свободни по пътя, значи други хора преди нас, за го постигнали и тях трябва да споменаваме винаги, и никога да не се забравя подвига им. Днес аз разказвам историята за Васил Левски на сина ми, той е малък и едва ли я разбира, но аз пак и пак ще му я разказвам, защото е велика, и трябва всеки българин да я знае и разказва на своите деца и внуци. Защото все повтаряме „децата са бъдещето на България“, да така е, но на тях трябва да им разкажем за миналото, защото човек, забравил от къде е тръгнал, ще забрави и къде отива и за него няма да има бъдеще. Аз като майка на момче, знам , че имам специална мисия в живота, да възпитам и дам добър пример, на един млад човек и бъдещ мъж, който ще продължи моя път и ще създаде бъдни поколения. Все му казвам, че тази малки крачки, които прави днес, утре ще му помогнат да направи своя „лъвски “ скок в живота. Само един достоен българин може да отгледа и възпита други достойни българи носещи в себе си пламъкът на родолюбието.
Родена съм в град Петрич, моите прадеди също са участвали в освободителни въстания и аз съм горда с тях. Още в съзнанието ми е разказа на моята баба родена в село Бельово, където е видяла как четата на Яне Сандански се е криела в тяхната къщичка и техния дюкян, как на тях още им е пред очите гледката, как борците за свобода дават живота си, за да сме днес свободни и горди българи. Васил Левски също е бил лидер на революционна чета и е бил готов да даде живота си за България, както и го направи. Моя пламък на родолюбието смея да твърдя се предава и по генетична линия, нямам човек от моите роднини, който да не е родолюбец. Ами дядо ми от майчина линия, роден в село Кулата , пак Петричко село, е искал да се отдаде и той на монашество, но първо е искал да стане поп, като учи в столичната Семинария. Също както дякон Левски, приел името Игнатий, но пътищата и на двамата се разделят, и поемат в различни посоки. На майка ми призванието й е да е учителка, всички знам, че й Васил Левски е преподавал няколко години, като не се е отказал от революционната си дейност по това време. С това уточнение правя разбор на събитията по време на Васил Левски и в моя живот. Ако го нямаше запаленото пламъче на родолюбието при мен, нямаше да знам и да се гордея с историята на роднините си и на Апостола. Всичко е взаимосвързано, както сме свързани и всички ние българите.
България помни този ден, земята черна не е забравила и още се чува как гарванът грачи, грозни зловещо, защото Апостола на свободата е безсмъртен, вече 150 години. Делото му се помни и всеки свежда глава пред достойния му подвиг. Ще завърша с моя анализ на последната строфа на гениалното стихотворение на Христо Ботев . „Зимата пее свойта зла песен,“, зимата, символизира студът не само като сезон, ами и студ от загубата на Дякона, а „злата песен“ са сълзите на всички българи. „Вихрове гонят тръни в полето,“ вихърът не само е със значение на студено и мрачно , ами и това, че е бързо , както бързо идва края на житейски път на Васил Левски, тръните в полето , е символ, че няма плодородие , че земята страда , че сезона е зимен и студен, както е и в сърцата на всички родолюбци, губейки своя Апостол. „и студ, и мраз, и плач без надежда, навяват на теб скръб на сърцето“, няма надежда за помилване, присъдата е решена и като нож забит в сърцето навява скръб и печал по тежката загуба. Но докато поне един българин остане да говори със сълзи в очите и надежда в сърцето за славното дело на Васил Левски- има смисъл. Има пламък на родолюбието има и родолюбци. Обичаме България и нашата земя прекрасна и няма да забравим героите, няма да забравим подвига и безсмъртието вече 150 години!
На 11,12 и 13 ноември се проведе десетото юбилейно издание на „Балканска танцова спартакиада за купа „ТЪРНОВСКА ЦАРИЦА” 2022г. в Двореца на Културата и Спорта „Васил Левски“, Велико Търново.Състезанието се проведе под патронажа на кмета на Община Велико Търново.
777 хореографии за 3 дни в болярския град оставиха красота,грация,стил и талант. Участници от България, Армения, Молдова и Румъния тази година напълниха залата. Международното жури, председателствано от Д–р Елица Луканова, България благодариха на всички ръководители за прекрасните хореографии и изпълнения на децата.
Участниците в конкурса се съревноваваха в 10 стила, а водещ на състезанието бе актрисата Маргарита Стойкова.
След усилена подготовка Балет „Калина“ при Народно читалище „Напредък-1869” Горна Оряховица с художествен ръководител Калинка Генова се представи на много високо ниво.
Голям успех за двукратния световен шампион от 2019 и 2022 Денислав Иванов и момичетата, с които работи цяло лято!
В състезанието, което беше изключително трудно в рамките на три дена с продължителност на състезателния ден от 8.00 до 22.00 часа, Балет “Калина“ участва с 11 момичета от различни възрастови групи и 21 танца. 17 хореографии в стил модърн,акро,джаз и лирикъл са поставени от талантливия Денислав Иванов и 4 в стил етно са дело на Калина Кръстева. Много аплодисменти от публиката, поздравления от ръководители на състави и членовете на журито получиха нашите прекрасни деца,разказва Калинка Генова.
Денислав Иванов е личен треньор на Йоана Василева,Каролина Боева, Дария Стайкова, Даяна Миладинова, Вивиан Бонева ,Габриела Мерджанова и Росиана Токмакчиева. Той направи всичко възможно децата на Балет“Калина“ да са фактор в елита на състезанието. Благодарности за Габи и Роси,които помагаха за подготовката на децата, продължава разкази си Калинка Генова.
Момичетата представиха хореографии в стиловете модърн,джаз,лирикъл,танцово шоу,акро денс и характерни танци.
10 първи, 8 втори, 2 трети и 1 четвърто място е равносметката за това състезание.Гордост! Няма ненаграден танц!Поздравления за уникалните хореографии и всеотдайната работа на Денислав Иванов! Поздравления на децата,кото се пребориха с тежката конкуренция. Поради многото участници в дадени стилове се преиграваха най–добрите хореографии и тогава явно се оценяваха от съдийския панел.Солисти на Балет „Калина“ бяха на финали и дадоха максимума,за да се качат на почетната стълбичка.
Голямата група,която се състезава във възраст сеньори,с нова хореография в стил модърн също се представи много добре.
На този конкурс преживяхме много емоции,както положителни, така и отрицателни. Една от хореографии на Световните шампионки 2022г. в Сан Себастиан, Испания бе ощетена и всички много се разстроихме.
Пожелавам на децата да са здрави,да се развиват и да покоряват нови върхове!
Специални благодарности към родителите,които са неотлъчно до децата,подкрепят ги,помагат и са част от всички инициативи!
Благодаря и за прекрасните костюми,които сътвори Калина Бонева!
Благодаря на екипа на Народно Читалище“Напредък 1869“ за подкрепата и вярата в нас!
Въпреки умората от тридневното състезание във Велико Търново децата на Балет “Калина“ се подготвят за слеващия голям конкурс „България танцува“ в Димитровград ,който е на 18,19 и 20 ноември 2022г.
ЧИТАЛИЩЕ "НАПРЕДЪК 1869" 